Касандра Клеър - Град от стъкло

— Значи това си ти — каза задавено Джейс. — Този, с демоничната кръв. Не съм аз.

— Именно. — Кинжалът се заби още по-дълбоко в плътта на Джейс. Себастиян продължаваше да се усмихва, но тази усмивка беше като на череп.

— Ти си ангелчето. Какво ли не съм чувал за теб. За твоето прекрасно ангелско лице и изискани маниери, и нежни, нежни чувства. Дори една умряла птица не можеш да погледнеш, без да се разцивриш. Не е никак чудно, че Валънтайн се срамува от теб.

— Напротив. — Джейс забрави за кръвта в устата си. Забрави за болката. — Ти си този, от когото той се срамува. Мислиш си, че не те взе със себе си на езерото, защото много му трябваш тук, за да отвориш портата в полунощ? Сякаш не знае, че не си в състояние да изчакаш. Той не те взе със себе си, защото го е срам да се представи пред ангела и да му покаже какво е сътворил. Да му покаже какво създание е направил. Да покаже теб. — Джейс гледаше нагоре към Себастиян — в очите му видя отразено собственото си грозно, триумфиращо съжаление. — Той знае, че в теб няма нищо човешко. Може да те обича, но те и мрази…

— Млъкни! — Себастиян натисна кинжала и завъртя дръжката. Джейс се изви назад с рев и усети как агонията избухва зад клепачите му. Умирам , помисли си той. Умирам. Това е смъртта. Той се запита дали сърцето му вече е прободено.

Не можеше да мърда, нито да диша. Сега разбираше какво е усещането да си пеперуда, забодена на дъска. Опита се да проговори, да каже едно име, но от устата му излезе само кръв.

Ала Себастиян сякаш го прочете в очите му.

— Клеъри. Почти бях забравил. Влюбен си в нея, нали? Срамът от твоите кръвосмесителни пориви за малко не те смаза. Колко жалко, че не си знаел, че всъщност тя не ти е сестра. Можеше да прекараш остатъка от живота си с нея, ако не беше толкова глупав. — Той се наведе, като заби още по-дълбоко ножа, докато краят му не опря до костта. После заговори в ухото на Джейс, тихо, почти шепнешком. — И тя те обича — каза той. — Мисли си за това, докато умираш.

Тъмнината се разля пред очите на Джейс, подобно на боя, пръсната върху снимка и оставила петно върху изображението. Изведнъж болката изчезна. Той не усещаше нищо, дори тежестта на Себастиян върху себе си, сякаш бе безплътен. Лицето на Себастиян се белееше на фона на тъмнината, той бе вдигнал високо кинжала. Нещо ярко златисто блестеше около китката на Себастиян и се увиваше около нея като гривна. Но това нямаше как да е гривна, защото мърдаше. Смаян, Себастиян гледаше ръката си, докато кинжалът падаше от разтворените му пръсти и с глух звук се заби в пръстта.

После самата ръка, отделена от китката, тупна на земята до кинжала.

Джейс гледаше с нарастващо недоумение как ръката на Себастиян се претърколи и спря до чифт високи черни ботуши. Тези ботуши бяха обути на чифт изящни крака, които преминаваха в стройно тяло и женско лице, около което се спускаше водопад от черна коса. Джейс вдигна очи и видя Изабел — камшикът й бе прогизнал в кръв, очите й приковани в Себастиян, който се взираше в чуканчето на отрязаната си китка, зяпнал от почуда.

Изабел се ухили злобно.

— Това беше за Макс, копеле.

— Уличница — изсъска Себастиян… и скочи на крака, а през това време камшикът на Изабел отново изплющя върху него с невероятна скорост. Но той избегна удара и изчезна. Чу се шумолене — сигурно се бе скрил сред дърветата, помисли си Джейс, но щеше да му коства прекалено много сили да завърти глава и да погледне.

— Джейс! — Изабел бе коленичила над него, в лявата й ръка блестеше стили. Очите й бяха пълни със сълзи. Джейс разбра, че явно изглежда твърде зле, щом Изабел го гледа така.

— Изабел — опита се да каже той. Искаше да й каже да си върви, да бяга, че без значение колко е прекрасна, храбра и талантлива — а тя наистина беше всичко това, — Себастиян не би я пожалил. И че няма начин една дреболия, като отрязана ръка, да спре Себастиян. Но единственото, което излизаше от устата на Джейс, бе някакъв хъхрещ звук.

— Не говори. — Той усети паренето от върха на стилито й върху гърдите си. — Ще се оправиш. — Изабел му се усмихваше боязливо. — Сигурно се питаш какво, за Бога, правя тук — рече тя. — Не знам дали знаеш — не знам какво ти е казал Себастиян, — но ти не си син на Валънтайн. — Иратцето почти беше завършено; Джейс вече усещаше как болката отшумява. Той кимна леко, опитвайки се да й каже: знам. — Но не тръгнах да те търся, след като избяга, защото изрично беше писал в бележката си да не го правим и аз щях да се съобразя. Само че как да те оставя да умреш, мислейки си, че имаш демонична кръв, и как да не ти кажа, че нищо с теб не е сбъркано… макар че, честно казано, как изобщо си бил толкова глупав, че да си го помислиш…