Касандра Клеър - Град от стъкло

Себастиян се изкикоти, тръгна към Джейс, който от своя страна заотстъпва назад, като междувременно търсеше опипом по колана си своето жалко оръжие. Той се огледа наоколо, отчаяно търсейки нещо друго, което да може да използва за оръжие — някакъв прът или нещо подобно. Наоколо нямаше нищо друго, освен трева, минаващата в близост река и дървета, сплели високо плътните си клони в зелена мрежа. Внезапно той си спомни за конфигурацията Малачи, в която инквизиторката го бе затворила. Не само Себастиян можеше да скача високо.

Себастиян отново замахна с меча към него, но Джейс беше вече скочил — право нагоре. Най-ниският клон беше на около шест метра височина; той се хвана за него, залюля се и се озова отгоре му. Коленичил на клона, той видя как Себастиян се огледа объркано, а после вдигна поглед нагоре. Джейс хвърли кинжала, после чу вика на Себастиян. Останал без дъх, той се надигна…

Себастиян внезапно се беше озовал на клона до него. Бледото му лице се беше изчервило от гняв, от ръката, с която държеше меча, течеше кръв. Явно бе изпуснал меча си в тревата, а това изравняваше силите им, помисли си Джейс, тъй като и собствения му кинжал го нямаше.

С известно задоволство забеляза, че за пръв път Себастиян изглежда ядосан — ядосан и изненадан, сякаш домашният му любимец, макар и питомен, го е ухапал.

— Беше много забавно — каза Себастиян. — Но вече край. Той се хвърли към Джейс, обви ръце около кръста му и го бутна от клона. Двамата полетяха от шест метра височина, вкопчени един в друг, борейки се един с друг — и тежко тупнаха на земята, достатъчно тежко, за да се завъртят звездички пред очите на Джейс. Той сграбчи Себастиян за ранената ръка и заби пръстите си в нея; Себастиян изскимтя и удари с опакото на дланта си Джейс по лицето. Устата на Джейс се изпълни със солена кръв и той се закашля, докато двамата се въргаляха в пръстта и взаимно си нанасяха удари. Изведнъж усети леден студ; бяха се търколили надолу по полегатия склон към реката и сега бяха наполовина във водата. Себастиян шумно пое въздух и Джейс използва момента да го хване за гърлото и да го стисне с ръце. Себастиян се задави, хвана дясната китка на Джейс и я дръпна, достатъчно силно, за да изпукат костите. Джейс чу собствения си рев сякаш някъде отдалеч, а Себастиян използва преимуществото си, когато Джейс го пусна, падайки назад в мократа кал, и изви безмилостно счупената му китка.

Полуколеничил върху гърдите на Джейс, с едното коляно забито в ребрата му, Себастиян сведе поглед към него и му се ухили. Очите му светеха в бяло и черно сред маската от кал и кръв. Нещо проблесна в дясната му ръка. Кинжалът на Джейс. Сигурно го беше вдигнал от земята. Острието му се насочи право към сърцето на Джейс.

— И ето че стигнахме пак там, където бяхме преди пет минути — каза Себастиян. — Дадох ти възможност, Уейланд. Имаш ли последни думи?

Джейс се взираше нагоре към него, от устата му течеше кръв, очите му пареха от потта и единственото, което усещаше, беше смъртна умора.

Наистина ли щеше да умре така?

— Уейланд? — каза той. — Знаеш, че това не е моето име.

— То е точно толкова твое, колкото и Моргенстърн — каза Себастиян. Той се наведе напред като засили натиска си върху кинжала. Върхът му прободе кожата на Джейс и болката прониза цялото му тяло. Лицето на Себастиян беше само на десетина сантиметра от неговото, гласът му премина в шепот. — Ти наистина ли си мислиш, че си син на Валънтайн? Наистина ли си мислиш, че едно хленчещо и чувствително създание като теб заслужава да бъде един Моргенстърн, да бъде мой брат ? — Той отметна назад бялата си коса: тя беше прогизнала от потта и водата от реката. — Ти не си му истински син — каза той. — Баща ми е разпорил един труп, за да те извади и да те направи един от своите експерименти. Опитал се е да те отгледа като собствен син, но ти си твърде слаб, за да си му от полза. От теб не става боец. Ти си едно нищо. Безполезен си. Затова и те пробута на семейство Лайтууд, като се надяваше да те използва по-късно, като примамка. Или като стръв. Той никога не те е обичал.

Джейс примигна с пламналите си очи.

— Значи ти…

— Аз съм синът на Валънтайн. Джонатан Кристофър Моргенстърн. Ти никога не си имал право да носиш това име. Ти си сянка. Самозванец.

Очите му бяха черни и лъскави, подобно на черупки на мъртви насекоми, и изведнъж Джейс чу гласа на майка си от видението — която се оказа, че не е негова майка, — който казваше: Джонатан вече не е дете. Не е дори човек; той е чудовище.