Касандра Клеър - Град от стъкло

В гласа му имаше нещо, което накара Джейс да спре да се мъчи да се отскубне от въжетата и да вдигне поглед. Себастиян все още държеше лъскавия си черен меч. На Джейс му харесваше това тъмно, красиво нещо, въпреки че върхът бе насочен към ключицата му, малко под адамовата му ябълка.

Джейс сви рамене и каза с равен глас:

— И какво сега? Ще ме убиеш така, както съм вързан ли? Толкова ли се страхуваш да се биеш с мен?

Нищо, дори и помен от чувство, не трепна по бледото лице на Себастиян.

— Ти — каза той — не си заплаха за мен. Ти си дребно насекомо. Дразнител.

— Тогава защо не ми развържеш ръцете?

Напълно неподвижен, Себастиян се взираше в него. На Джейс му приличаше на статуя, статуя на древен мъртъв принц, умрял млад и в разцвета на силите си. И точно това бе разликата между Себастиян и Валънтайн; макар двамата да имаха едно и също студено мраморно изражение, от Себастиян се излъчваше някакво усещане за разруха — сякаш нещо го разяждаше отвътре.

— Не съм глупак — каза Себастиян — и няма да се хвана на въдицата ти. Оставих те жив само, за да видиш демоните. Когато сега умреш и се преселиш при ангелските си предци, можеш да им кажеш, че вече нямат място в този свят. Те изоставиха Клейва и Клейвът вече не се нуждае от тях. Сега си имаме Валънтайн.

— Убиваш ме, за да изпратиш чрез мен съобщение на Бог ? — Джейс поклати глава, върхът на острието го одраска по шията. — По-откачен си, отколкото си мислех.

Себастиян само се усмихна и заби острието малко по-дълбоко. Когато Джейс преглътна, усети пробождането в трахеята си.

— Ако имаш молитва, братко, кажи я сега.

— Нямам молитва — каза Джейс. — Но имам съобщение за баща ни. Ще му го предадеш ли?

— Разбира се — каза равнодушно Себастиян, но в начина, по който го изрече, имаше нещо, някаква нотка на колебание, която потвърди подозрението на Джейс.

— Лъжеш — каза той. — Няма да му предадеш съобщението, защото няма да му кажеш за стореното сега. Той не те е карал да ме убиваш и няма да се зарадва, когато разбере, че си го направил.

— Глупости. Ти не си нищо за него.

— Мислиш си, че никога няма да разбере какво се е случило с мен, ако ме убиеш тук и сега. Разбира се, можеш да му кажеш, че съм загинал в битка или просто той така би предположил… Но грешиш, ако си мислиш, че няма да научи. Валънтайн винаги научава всичко.

— Не знаеш какво говориш — каза Себастиян, но лицето му се напрегна.

Джейс продължаваше да говори, възползвайки се от преимуществото си.

— Пък и не можеш да скриеш деянието си. Има свидетел.

— Свидетел? — Себастиян изглеждаше почти изненадан, което Джейс отчете като своя победа. — За какво говориш?

— Гарванът — каза Джейс. — Той наблюдаваше от сенките. И ще каже всичко на Валънтайн.

— Хюджин ли? — Себастиян рязко вдигна поглед и макар че не видя гарвана, когато погледна отново надолу към Джейс, на лицето му бе изписано колебание.

— Ако Валънтайн разбере, че си ме убил, докато съм бил вързан и безпомощен, той ще се отврати от теб — каза Джейс, като усети, че използва дикцията на гласа на баща си, начина, по който Валънтайн говореше, когато искаше нещо: тихо и убедително. — Ще те нарече мерзавец. И никога няма да ти прости.

Себастиян нищо не каза. Той се взираше надолу към Джейс, устните му бяха здраво стиснати, а зад очите му омразата кипеше като отрова.

— Отвържи ме — каза кротко Джейс. — Отвържи ме и се бий с мен. Това е единственият начин.

Здраво стиснатите устни на Себастиян потръпнаха и Джейс си помисли, че този път е отишъл твърде далеч. Себастиян вдигна меча над главата си и на лунната светлина се разляха хиляди сребристи отблясъци, сребристи като звездите, сребристи като цвета на косата му. Той се озъби… и мечът със свистене разцепи нощния въздух.

Клеъри седеше на стълбите към подиума в Залата на Съглашението, държейки стилито в ръце. Никога не се бе чувствала толкова самотна. Залата беше необичайно и напълно празна. Когато всички бойци минаха през Портала, Клеъри напразно бе търсила Изабел, но не можа да я открие. Ейлийн бе предположила, че Изабел ще се върне в дома на семейство Пенхалоу, където тя и още неколцина тийнейджъри щяха да наглеждат поне дузина деца на възраст, под разрешената за участие в битки. Тя предложи на Клеъри да дойде с нея, но Клеъри беше отказала. Ако не можеше да намери Изабел, по-добре да си стои сама, отколкото с непознати. Или поне така си бе помислила. Но докато седеше тук, тишината и пустотата започнаха да й стават все по-тягостни. Стоеше неподвижна. Опитваше се да не мисли за Джейс, да не мисли за Саймън, да не мисли за майка си, нито за Люк, нито за Алек — и откри, че единственият начин да не мисли, беше да стои неподвижна и да се взира в една от мраморните плочи на пода, като брои пукнатините му.