Касандра Клеър - Град от стъкло

Джейс обърна глава встрани и изплю събралата се в устата му кръв на земята. Усещаше главата си, сякаш в черепа му бе натъпкан надут балон. Сребристият водовъртеж над главата му се забави и застина в ярка плетеница от звезди, които се виждаха през дупката в тавана на пещерата.

— В точно определен момент ли трябва да ме убиеш? Наближава Коледа.

Себастиян изгледа замислено Джейс.

— Остроумен си. Няма как да си научил това от Валънтайн. Какво изобщо си научил от него? Струва ми се, че и да се биеш, не те е научил кой знае колко. — Той се наведе по-близо. — Знаеш ли какво ми подари той за деветия рожден ден? Един урок. Научи ме, че в гърба на човек има едно място, в което ако забиеш кама, можеш едновременно да прободеш сърцето му и да прекършиш гръбнака му. А на теб какво ти подари за деветия рожден ден, мое ангелско братче? Бисквитка?

Девети рожден ден? Джейс преглътна с усилие.

— Я ми кажи къде те криеше той, докато аз растях? Защото не помня да съм те виждал край имението.

— Израснал съм в тази долина. — Себастиян кимна с брадичка към изхода на пещерата. — Като се замисля, и аз не съм те виждал наоколо. Макар да знаех за теб. Обзалагам се, че ти не си знаел за мен.

Джейс поклати глава.

— Явно Валънтайн не е горял от желание да се похвали с теб. Защо ли?

Очите на Себастиян блеснаха. Сега приликата с Валънтайн стана още по-забележима: същата необичайна комбинация от сребристобяла коса и черни очи, същите изящни кости, които при друго, по-малко сурово лице, биха изглеждали изтънчени.

— Аз знам всичко за теб — каза той. — Но ти не знаеш нищо за мен, нали? — Себастиян се изправи на крака. — Исках да останеш жив, за да видиш това, братле — каза той. — Така че гледай внимателно. — С движение, толкова бързо, че чак невидимо, той извади меча от ножницата на кръста си. Дръжката му беше сребърна като на Меча на смъртните, но тази блестеше с тъмна матова светлина. По повърхността на черното острие бяха гравирани плетеници от звезди. Когато Себастиян обърна острието, то заблестя на истинската звездна светлина и пламна като огън.

Джейс притаи дъх. Зачуди се дали Себастиян щеше просто да го убие; но не, ако беше такова намерението му, той щеше вече да го е сторил, докато бе в безсъзнание. Джейс наблюдаваше как Себастиян тръгна към средата на камерата, хванал меча с лекота, който иначе изглеждаше доста тежък. Мислите му препускаха. Как стана така, че Валънтайн се оказа с още един син? Коя беше майка му? Някоя друга жена от Кръга? По-голям ли беше той, или по-малък от Джейс?

Себастиян стигна до огромния, обагрен в червено сталагмит в средата на пещерата. Когато го доближи, той сякаш започна да пулсира, а димът в него — да се кълби по-бързо. Себастиян притвори очи и вдигна острието. Той каза нещо — някаква дума, която звучеше на някакъв груб демоничен език — и стовари меча, силно и бързо, образувайки елегантна дъга.

Върхът на сталагмита падна. Вътрешността беше куха като епруветка, пълна с гъст черен и червен пушек, който се кълбеше нагоре като газ, излизащ от надупчен балон. Чуваше се шум — не толкова като звук, колкото като туптене. Джейс усети как тъпанчетата му писват. Изведнъж стана силно задушливо. Искаше му се да разкопчае яката на ризата си, но не можеше да движи ръцете си. Бяха здраво вързани зад гърба му.

Себастиян беше наполовина скрит зад плътния стълб от червено и черно, който се извиваше и усукваше нагоре…

— Гледай! — изрева той, лицето му гореше. Очите му блестяха, бялата коса се развяваше на извилия се вятър и Джейс се запита дали баща му е изглеждал така на младини: зловещ и при все това някак си пленителен. — Виж армията на Валънтайн!

Гласът му се губеше в шума, който приличаше на прилив, разбиващ се в брега, на разцепването на гигантска вълна, носеща огромни развалини от цели градове, на атаката на велика и зла сила. Огромна колона от виеща се, бушуваща чернота, бликнала от отрязания сталагмит, се издигна във въздуха и се понесе напред, като се стрелна към зеещата дупка на тавана на пещерата. Демони. Те се издигнаха с крясъци, писъци и ръмжене, вряща маса от нокти, пипала и зъби и горящи очи. Джейс си спомни за момента, когато лежеше на палубата на кораба на Валънтайн и небето, земята и морето се бяха слели в кошмар; това беше по-лошо. Сега сякаш земята се беше разтворила и адът се беше надигнал от нея. Демоните разнасяха зловонието на хиляди гниещи тела. Джейс заогъва ръцете си една към друга, въртеше ги, докато въжетата не ги ожулиха и разкървавиха. Усети кисел вкус в устата си и се задави безпомощно в кръв и жлъч, докато последният от демоните не се издигна и не изчезна нагоре — черен порой на ужаса, който замери звездите.