Касандра Клеър - Град от стъкло

Пристигнаха доста бързо. Тук дърветата се бяха сгъстили и те тичаха сред тях по неравната, прорязана от коренища земя, покрита с нападала шума. Клоните отгоре образуваха рехава плетеница на фона на звездното небе. Излязоха от гората на едно сечище, осеяно с големи каменни блокове, които блестяха като бели зъби. Тук-там имаше събрани на купчини листа, сякаш някой ги бе смел с гигантско гребло.

— Рафаел! — Мая бе свила ръце около устата си и извика достатъчно силно, за да стресне птиците, които запърхаха високо над дърветата. — Рафаел, покажи се!

Тишина. После сенките се размърдаха; чу се леко шумолене, подобно на дъжд, сипещ се по покрив. Скупчените листа на земята се понесоха във въздуха като подхванати от малък циклон. Саймън чу как Мая се закашля; бе вдигнала ръце, сякаш за да пропъди листата от лицето и очите си.

Вятърът изчезна така внезапно, както се беше появил. Само на няколко крачки от Саймън стоеше Рафаел. Той бе заобиколен от група вампири, бледи и неподвижни като дървета на лунна светлина. Израженията им бяха студени, почти враждебни. Той разпозна някои от тях от хотел Дюмор: дребничката Лили и русия Джейкъб с неговите тесни като цепки очи. Но много от тях виждаше за първи път.

Рафаел пристъпи напред. Кожата му беше жълтеникава, очите — обрамчени от черни сенки, но когато видя Саймън, той се усмихна.

— Дневни вампире — прошепна той. — Ти дойде.

— Дойдох — рече Саймън. — Тук съм, така че… приключихме.

— Далеч не сме приключили, дневни вампире. — Рафаел погледна към Мая. — А ти, ликантропке — каза той, — върни се при водача на глутницата си и му благодари за вразумяването. Кажи му, че децата на нощта ще се бият на тяхна страна при Брослиндското поле.

Лицето на Мая бе напрегнато.

— Люк не се е…

Саймън бързо я прекъсна.

— Всичко е наред. Мая. Върви.

Очите й бяха лъскави и тъжни.

— Саймън, помисли си — каза тя. — Не е нужно да го правиш.

— Напротив, нужно е. — Гласът му беше категоричен. — Мая, много ти благодаря, задето ме доведе тук. Но сега си върви.

— Саймън…

Той понижи глас.

— Ако не си тръгнеш, ще убият и двама ни и всичко ще се обезсмисли. Върви си. Моля те.

Тя кимна и се извърна, след което постепенно се превърна от крехко човешко момиче, с подскачащи на раменете плитчици, в бърз и мълчалив вълк, снишен до земята и тичащ на четири крака. Тя излезе от сечището и изчезна в сенките.

Саймън се обърна към вампирите… и едва не извика; Рафаел стоеше точно пред него, само на десетина сантиметра разстояние. Отблизо кожата му издаваше явни признаци на глад. Саймън се сети за нощта в Дюмор, за появяващите се от сенките лица, кискащи се и миришещи на кръв, и потрепери.

Рафаел протегна ръце към Саймън и го хвана за раменете — хватката на тези измамливо слаби ръце беше желязна.

— Обърни глава — каза той — и гледай към звездите; така ще стане по-лесно.

— Значи, ще ме убиете — рече Саймън. За своя изненада, той не усещаше страх, дори не беше притеснен; полека-лека всичко му се избистри. Той виждаше ясно всяко листо по клоните над себе си, всяко дребно камъче на земята, всяка двойка очи, приковани в него.

— Ти какво си мислеше? — каза Рафаел малко тъжно, както се стори на Саймън. — Не е нищо лично, уверявам те. Както и преди ти казах, бидейки такъв, ти представляваш опасност. Ако знаех в какво ще се превърнеш…

— Никога нямаше да ми позволиш да възкръсна от гроба. Знам — каза Саймън.

Рафаел срещна погледа му.

— Всеки прави нужното, за да оцелее. В това отношение сме също като хората. — Острите му зъби изскочиха като изящни остриета от ножниците си. — Стой мирно, ще стане бързо — рече той и се наведе напред.

— Почакай — каза Саймън и когато Рафаел намръщено се отдръпна назад, отново повтори, вече по-силно: — Почакай. Има нещо, което трябва да ти покажа.

Рафаел тихо процеди:

— За теб ще е по-добре да не ме бавиш, дневни вампире.

— Не те бавя. Има нещо, което мисля, че непременно трябва да видиш. — Саймън вдигна ръка и отметна косата от челото си. Този жест му се стори малко глупав, дори театрален, но когато го направи, пред вътрешния му взор се яви отчаяното бяло лице на Клеъри, втренчения й поглед, стилито в ръката й и той си помисли: Е, поне заради нея трябваше да опитам.

Ефектът върху Рафаел беше едновременно смайващ и мигновен. Той рязко се дръпна назад, сякаш Саймън му беше показал разпятие, очите му се разшириха.

— Дневни вампире — кресна той, — кой ти направи това?