Касандра Клеър - Град от стъкло

— А може би не е трябвало — рече Саймън. — Може би е трябвало да даде на Рафаел това, което му е поискал.

Тя премигна срещу него.

— Искаш да кажеш, теб ? Не ставай глупав. Няма начин…

— Има начин. — Той стисна по-силно раменете й. — Искам да го направи. Искам Люк да каже на Рафаел, че е съгласен на сделката. Или аз самият ще му кажа.

— Знам какво целиш — запротестира Клеъри. — Уважавам намерението ти и те поздравявам за него, но не бива да го правиш, Саймън, не бива. Това, което иска Рафаел, е ужасно и никой не би те упрекнал, ако не се пожертваш за война, която даже не е за твоя кауза…

— Напротив — каза Саймън. — Рафаел е прав. Аз съм вампир, а ти непрекъснато забравяш това. Или може би просто искаш да забравиш. Аз обаче съм долноземец, а ти — ловец на сенки, така че тази битка е и на двама ни.

— Но ти не си като тях…

— Аз съм един от тях. — Той говореше бавно, отчетливо, сякаш за да се увери, че тя разбира всяка дума от казаното. — И винаги ще бъда. Ако в тази битка се включат долноземци и ловци на сенки, без участието на хората на Рафаел, децата на нощта няма да имат свой представител в Съвета. Няма да бъдат част от света, който Люк се опитва да създаде, свят, в който ловци на сенки и долноземци си сътрудничат. Заедно са. Вампирите ще бъдат извън този свят. Те ще бъдат врагове на ловците на сенки. Аз ще бъда твой враг.

— Никога не бих могла да бъда твой враг.

— Това би ме убило — каза кратко Саймън. — Но не мога просто да стоя и да се правя, че не съм част от това. И не искам разрешението ти. А да ми помогнеш. Ако не го направиш, ще помоля Мая да ме заведе до някое свърталище на вампири и сам ще се предам на Рафаел. Разбираш ли?

Тя го гледаше втренчено. Той стискаше раменете й така силно, че тя усещаше как кръвта й пулсира под ръцете му. Прокара език по сухите си устни; в устата й горчеше.

— Какво да направя, за да ти помогна? — прошепна тя.

Клеъри вдигна недоверчиво поглед към него, докато той говореше. Още преди да е свършил, тя поклати глава, а косата й се мяташе напред-назад, като почти закриваше очите й.

— Не — каза тя, — идеята ти е откачена, Саймън. Това не е подарък, това е наказание …

— Може би не и за мен — отвърна Саймън и погледна към тълпата. Когато Клеъри проследи погледа му, видя как Мая стоеше там и ги наблюдаваше с нескрито любопитство. Безспорно чакаше Саймън. Твърде бързо , помисли си Клеъри. Всичко се случва твърде бързо.

— По-добре е от алтернативата, Клеъри. — Не…

— Може пък и нищо да не ми стане. Искам да кажа, нали вече съм наказан? Повече не мога да влизам в църква, синагога, не мога да казвам… не мога да произнасям свети имена, не мога да остарея, вече съм вън от нормалния живот. С това едва ли нещо ще се промени.

— Но може и да се промени.

Той пусна раменете й, плъзна ръка покрай нея и извади от колана й стилито на Патрик Пенхалоу. Подаде й го.

— Клеъри — каза той. — Направи го за мен. Моля те.

Тя пое стилито с треперещи пръсти, вдигна го и докосна с края му кожата на Саймън, точно над очите му. Първият знак , беше казал Магнус. Изначалният. При мисълта за това, стилито започна да се движи като танцьор, който се раздвижва със започването на музиката. По челото му се появяваха една след друга черни линии, подобни на цвете, разлистващо се на забързан кадър във филм. Когато свърши, дясната й ръка я болеше и пареше, но когато се отдръпна и огледа творението си, разбра, че е нарисувала нещо съвършено, нещо странно и древно, сякаш от самото начало на историята. Руната блестеше като звезда над очите на Саймън и той прокара пръсти по челото си, учуден и объркан.

— Усещам го — рече той. — Като изгаряне.

— Не знам какво ще се случи — прошепна тя. — Не знам какъв е дългосрочният му ефект.

С лека усмивка той вдигна ръка и докосна бузата й.

— Надявам се да имаме възможност да разберем.

Мая мълчеше през по-голямата част от пътя към гората, свела глава и само от време на време поглеждаща на една или друга страна, бърчеща съсредоточено нос. Саймън се питаше дали не души пътя и реши, че макар да е малко странно, току-виж този й талант се оказал полезен. Той забеляза и че не му се налага да подтичва, за да я настигне, независимо колко бързо ходеше тя. Даже когато стигнаха до спускащата се надолу отъпкана пътека, която водеше към гората, и Мая започна да тича — бързо, безшумно и приведена към земята, — за него не беше проблем да я следва. Можеше да се каже, че поне в това отношение е хубаво да си вампир.