Касандра Клеър - Град от стъкло

— Наистина ли си помисли, че си по-бърз от мен? — попита той.

Плъзгайки се, Джейс спря. Сърцето му биеше неравномерно в гърдите, подобно на метроном, но гласът му не трепереше.

— Предвид факта, че съм по-добър от теб във всяко друго отношение, си позволих да допусна и това.

Себастиян само се усмихна.

— Чувах как бие сърцето ти, докато ни наблюдаваше с Валънтайн — каза тихо той. — Разстрои ли се?

— Това, че имаш връзка с баща ми ли? — Джейс сви рамене. — Ако трябва да съм честен, струваш ми се малко млад за него.

— Какво? — За първи път, откакто Джейс го познаваше, Себастиян му изглеждаше объркан. Джейс имаше възможност да се наслади на това само за миг, после Себастиян си възвърна самообладанието. Но в тъмния блясък на очите му се четеше, че няма да прости на Джейс това, че го е накарал да загуби самообладание. — Понякога направо ме учудваш — продължи Себастиян със същия кротък глас. — Сякаш в теб има нещо, да кажем, нещо отвъд тези твои жълти очи. Някакъв проблясък на разум, за разлика от безмозъчното ти приемно семейство. Но може и да е само поза. И ти си глупав като тях, независимо от десетте години добро възпитание.

— Какво знаеш ти за моето възпитание?

— Повече, отколкото можеш да си представиш. — Себастиян свали ръцете си. — Човекът, възпитавал теб, е възпитавал и мен. С тази разлика, че от мен не се е отегчил след първите десет години.

— Какво искаш да кажеш? — Гласът на Джейс премина в шепот, а после, когато се втренчи в неподвижното, неусмихващо се лице, му се стори, че вижда другото момче за първи път — бялата коса, черните антрацитни очи, отсечените линии на лицето, сякаш издялано от камък — и пред вътрешния му взор се появи лицето на баща му, такова, каквото му го беше показал ангелът, младо и остро, будно и жадно, и разбра .

— Ти — рече той. — Валънтайн е твой баща. Ти си ми брат .

Но Себастиян вече не беше пред него; внезапно бе минал зад гърба му и ръцете му се сключиха около раменете на Джейс, сякаш се канеше да го прегърне, но вместо това го стисна силно.

— Здравей и сбогом, братко — изръмжа той, след което ръцете му се стегнаха рязко и Джейс остана без дъх.

Клеъри беше капнала от умора. Тъпа, пулсираща болка се бе загнездила в челото й след рисуването на руната на обединението. Усещането бе такова, сякаш някой риташе затворена врата.

— Добре ли си? — Джослин сложи ръка на рамото на Клеъри — Не ми изглеждаш добре.

Клеъри погледна надолу… и видя една паякообразна черна руна върху опакото на ръката на майка си, същата като тази върху дланта на Люк. Стомахът й се сви. Предстоеше й да преживее факта, че след няколко часа майка й наистина щеше да се бие с армия от демони … но успяваше да сподави тази мисъл всеки път, когато я споходеше.

— Просто се чудя къде изчезна Саймън. — Клеъри се изправи. — Ще отида да го потърся.

— Долу ли? — Джослин погледна тревожно към множеството. Клеъри забеляза, че то все повече намаляваше, защото онези, които вече си бяха поставили знаците, излизаха през входната врата на площада. Малачи стоеше на вратата, бронзовото му лице не трепваше, докато посочваше на долноземците и ловците на сенки къде да отидат.

— Ще се оправя. — Клеъри мина покрай майка си и Люк и се отправи към стълбите на подиума. — Ей сега се връщам.

Хората се обръщаха да я гледат, докато слизаше по стълбите, после се смеси с тълпата. Тя усещаше погледите върху себе си, усещаше тежестта им. Затърси из множеството с надеждата да види някого от семейство Лайтууд или Саймън, но не видя нито едно познато лице — предвид ниския й ръст, самото взиране над навалицата беше трудно. Клеъри въздъхна и се отправи към западния край на залата, където тълпата беше по-рядка.

Когато стигна до високите мраморни колони, една ръка се протегна и я дръпна встрани. Клеъри само успя да ахне от изненада и в следващия миг се озова в сянката на най-голямата колона, с опрян на мраморната стена гръб и сграбчена от Саймън.

— Само недей да викаш! Аз съм — рече той.

— Естествено, че няма да викам. Не ставай смешен. — Клеъри се оглеждаше ту на едната, ту на другата страна, чудейки се какво става — между колоните виждаше само части от голямата зала. — Какво се правиш на Джеймс Бонд? Всъщност, търсех теб.

— Знам. Чаках те да слезеш от подиума. Исках да говоря с теб, но без да ни слушат другите. — Той облиза устни. — Чух какво каза Рафаел. Какво поиска.

— О, Саймън. — Клеъри отпусна рамене. — Виж, няма нищо. Люк го отпрати…