Касандра Клеър - Град от стъкло

— Опитах се да я доведа. Но те не я изпускаха от поглед, а аз не можех ей така, пред всички, да я измъкна от Залата на Съглашението. — Себастиян сякаш се цупеше. — Освен това ти казах, че тя няма бегла представа как да използва силата на своите руни. Твърде наивна е, за да представлява някаква опасност…

— Каквото и да са намислили от Клейва, тя е в дъното — каза Валънтайн. — Хюджин потвърди. Видял я е на подиума в Залата на Съглашението. Ако покаже на Клейва какво може…

Джейс усети как го обхваща страх за Клеъри, примесен обаче с някакво странно чувство на гордост — разбира се, че тя е в дъното на нещата. Та това си беше неговата Клеъри.

— Значи ще се бият — рече Себастиян. — Нали това искахме? Да оставим сега Клеъри. Важна е битката.

— Мисля, че я подценяваш — каза спокойно Валънтайн.

— Нали я видях — отвърна Себастиян. — Ако силата й беше толкова безгранична, колкото очевидно си мислиш, щеше да я използва, за да измъкне приятелчето си вампир от затвора… или да спаси шантавия Ходж от смъртта…

— Не е нужно силата да бъде безгранична, за да е смъртоносна — каза Валънтайн. — А колкото до Ходж, струва ми се, че трябва да покажеш малко повече уважение към неговата смърт, още повече че ти си този, който го уби.

— Но той щеше да им каже за ангела. Трябваше да го убия.

— Не. Ти искаше да го убиеш. Винаги си искал. — Валънтайн извади от джоба си чифт тежки кожени ръкавици и бавно ги сложи на ръцете си. — Можело е да им каже. А е можело и да не им каже. Той се грижеше за Джейс в Института през всички тези години и сигурно се е питал кой ли е той. Ходж беше от малцината, които знаеха, че има и друго момче. Бях сигурен, че няма да ме издаде, беше твърде страхлив за такова нещо. — Той мрачно намести пръстите си в ръкавиците.

Има и друго момче? За какво говореше Валънтайн?

Себастиян смени темата за Ходж с махване на ръка.

— Какво значение има какво си е мислил? Нали сега е мъртъв. — Черните му очи блестяха. — Сега на езерото ли отиваш?

— Да. А ти разбра ли какво трябва да направиш? — Валънтайн кимна с брадичка към меча на кръста на Себастиян. — Използвай го. Не е Мечът на смъртните, но притежава достатъчно демонична сила за целта.

— Не може ли да дойда с теб до езерото? — Гласът на Себастиян бе преминал в хленч. — Не можем ли да пуснем армията още сега?

— Още не е станало полунощ. Казах, че ще ги изчакам до полунощ. Още има време да променят решението си.

— Те няма да…

— Дадох им думата си. Няма да се отметна. — Гласът на Валънтайн беше категоричен. — Ако в полунощ още не си получил вест от Малачи, отваряй портата. — Виждайки, че Себастиян се колебае, Валънтайн го изгледа нетърпеливо. — Искам ти да направиш това, Джонатан. Не мога да чакам тук до полунощ, ще ми отнеме час, докато стигна до езерото през тунелите, а нямам намерение да удължавам битката до безкрайност. Бъдещите поколения трябва да знаят колко бързо е загубил Клейвът и колко решителна е била победата ни.

— Само че на мен не ми се иска да пропусна призоваването. Исках да присъствам, когато го правиш. — Погледът на Себастиян беше тъжен, но зад него имаше нещо преднамерено, нещо презрително и алчно, пресметливо и неестествено, някак… студено . Не че това тревожеше Валънтайн.

За изненада на Джейс, Валънтайн докосна лицето на Себастиян, бърз, видимо интимен жест, след което се обърна и тръгна към другия край на пещерата, където сенките се сгъстяваха. Там той спря — бледа фигура на фона на мрака.

— Джонатан — каза отново той и Джейс машинално вдигна поглед. — Някой ден ще видиш лицето на ангела. Така или иначе, когато си отида, ти ще наследиш Реликвите на смъртните. Може би не е далече денят, когато и ти ще призовеш Разиел.

— Бих искал — каза Себастиян, без да помръдне, докато Валънтайн, с едно последно кимване, се изгуби в тъмнината. — Колко много бих искал — процеди, снишавайки глас. — И тогава ще се изплюя в лицето на копелето. — Себастиян се завъртя, на мъждивата светлина лицето му приличаше на бяла маска. — Вече можеш да излезеш, Джейс — каза той. — Знам, че си тук.

Джейс замръзна… но само за миг. Тялото му се раздвижи и той скочи на крака, преди умът му да успее да го задържи. После хукна към входа на тунела, като мислеше само как да излезе навън и някак си да предупреди Люк.

Но входът беше блокиран. Там бе застанал Себастиян, изразът на лицето му беше хладен и ехиден, беше разперил ръце встрани, като пръстите му почти достигаха стените на тунела.