Касандра Клеър - Град от стъкло

Клеъри вдигна поглед към майка си и се вгледа в зелените, подобни на нейните очи.

— Мамо — каза тя. — Не ме лъжи.

Джослин въздъхна дълбоко, изпъна рамене и отдръпна ръката си. Преди да успее да отвърне, нещо друго привлече погледа на Клеъри… едно познато лице сред тълпата. Слаба, тъмна фигура целеустремено си проправяше път към тях през препълнената зала с учудваща лекота — като че разрязваше тълпата, като пушек, минаващ през пролука в ограда.

И когато приближи подиума, Клеъри разбра кой е. Това беше Рафаел, облечен със същата бяла риза и черен панталон, както първия път, когато го беше видяла. Беше забравила колко е дребен. Докато се изкачваше по стълбите, изглеждаше на не повече от четиринайсет, слабото му лице бе спокойно и ангелско, като на момче, припяващо в църковен хор на стълбите към олтара.

— Рафаел. — Гласът на Люк беше смаян, с лека нотка на облекчение. — Не мислех, че ще дойдеш. Да не би децата на нощта да са размислили и да са склонили да се бият срещу Валънтайн? В Съвета има вакантно място за теб, ако все още искаш да го заемеш. — Той протегна ръка на Рафаел.

Рафаел го изгледа изпитателно с чистите си и прекрасни очи.

— Не мога да се ръкувам с теб, върколако. — Когато върху лицето на Люк се изписа засегнато изражение, Рафаел се усмихна, при което се показаха белите връхчета на вампирските му зъби. — Аз съм проекция — рече той, като вдигна ръка и всички видяха, че е прозрачна. — Нищо не мога да докосна.

— Но… — Люк вдигна поглед към луната, процеждаща се през покрива. — Защо… — Той свали ръката си. — Е, радвам се, че си тук. Все едно как си решил да се появиш.

Рафаел поклати глава. За миг очите му се спряха на Клеъри — поглед, който всъщност не й хареса, — после се обърна към Джослин и се усмихна по-широко.

— Ти — рече той — си съпругата на Валънтайн. Другите от моя вид, които са участвали във Въстанието, са ми говорили за теб. Признавам, че никога не съм допускал, че мога да те видя лично.

Джослин наведе глава.

— Мнозина от децата на нощта се биха храбро тогава. Твоето присъствие тук означава ли, че отново ще се борим рамо до рамо?

На Клеъри й се стори странно да слуша как майка й говори по този хладен и учтив начин, но явно това беше типично за Джослин. Толкова типично, колкото и това, да седи на земята в стария си гащеризон, хванала капещата четка в ръка.

— Надявам се — каза Рафаел и погледът му отново мина по Клеъри, подобно на докосване със студена ръка. — Имаме само едно условие, една проста и малка молба. Ако бъде изпълнена, децата на нощта от много държави ще се радват да се сражават на ваша страна.

— Мястото в Съвета — каза Люк. — Разбира се… само трябва да уредим формалностите, за по-малко от час документите ще бъдат…

— Не — каза Рафаел, — не става въпрос за място в Съвета. Друго е.

— Друго? — повтори машинално Люк. — Какво е то? Уверявам те, че ако е по силите ни…

— О, определено е по силите ви. — Усмивката на Рафаел беше ослепителна. — Всъщност, това, за което говоря, в момента е в залата. — Той се обърна и махна към множеството. — Искаме да ни дадете момчето Саймън — каза той. — Дневният вампир.

Тунелът беше дълъг и лъкатушещ, с често следващи един след друг завои, сякаш Джейс пълзеше в червата на огромно чудовище. Около него се носеше мирис на мокър камък и пепел, както и на още нещо, нещо влажно и странно, което, макар и бегло, напомняше на Джейс за миризмата в Града от кости.

Накрая тунелът извеждаше в една кръгла камера. Огромни сталактити, с излъскана до блясък повърхност, висяха надолу от високия неравен каменен таван. Подът беше гладък, сякаш полиран, тук-там прошарен с тайнствени плетеници, инкрустирани в лъскавия камък. Покрай стените на камерата се редяха на групи грапави сталагмити. В средата се издигаше монолитен кварцов сталагмит, подобно на гигантски зъб, тук-там прошарен с червеникави плетеници. Когато се вгледа по-отблизо, Джейс видя, че стените на сталагмита са прозрачни, а червеникавите плетеници са всъщност нещо виещо се и мърдащо вътре , като стъклена епруветка, пълна с оцветен пушек.

Отгоре се процеждаше светлина от една кръгла дупка в камъка, естествено прозорче в тавана. Явно тази камера е била направена, а не образувала се от само себе си — обърканите плетеници, минаващи по пода, я правеха да изглежда още по-голяма — но кой би издълбал такава огромна подземна камера и защо?

Остро грачене се понесе из помещението и опъна нервите на Джейс. Той притича зад един огромен сталагмит, като угаси магическата си светлина точно в мига, когато от сенките в другия край на помещението се откроиха два силуета и тръгнаха към него, свели глави един към друг и увлечени в разговор. Още когато стигнаха до средата на помещението и влязоха в обсега на светлината, той ги позна.