Касандра Клеър - Град от стъкло

— Мая — поправи я Саймън. Тя стоеше малко встрани, обута в кафяви кожени панталони и тясна черна тениска, на която пишеше: КОЕТО НЕ МОЖЕ ДА МЕ УБИЕ… ПО-ДОБРЕ ДА СИ ПЛЮЕ НА ПЕТИТЕ. Сплетената й коса бе опъната и вързана назад. Сякаш усетила погледите им, тя се обърна и им се усмихна. Саймън отвърна на усмивката й. Но когато Изабел се намръщи, Саймън мигом спря да се усмихва — кога успя животът му да стане толкова сложен?

Лицето на Алек светна.

— Ето го Магнус — рече той и без да поглежда назад, започна да се провира през тълпата към мястото, където бе застанал магьосникът. Дори от такова разстояние бе видима изненадата на Магнус, когато Алек стигна до него.

— Колко са сладки — рече Изабел, докато ги гледаше, — по някакъв особен начин.

— Защо особен?

— Защото — обясни Изабел — Алек се опитва да накара Магнус да го приеме на сериозно, но така и не е казал още на родителите ни за него или за това, че изобщо си пада по… сещаш се…

— Магьосници? — рече Саймън.

— Много смешно. — Изабел го изгледа кръвнишки. — Знаеш какво имам предвид. Работата е там, че…

— Някой ще ми обясни ли? — попита Мая, която стоеше достатъчно близо, за да чуе последните думи на Изабел. — Искам да кажа това, с партньорството, не го разбирам съвсем. Как всъщност ще сработи?

— Ами ей така. — Саймън посочи към Алек и Магнус, които бяха застанали малко по-встрани от навалицата, отделени от всичко и всички. Алек чертаеше върху ръката на Магнус, лицето му бе съсредоточено, тъмната му коса падаше и закриваше очите му.

— Значи, всички трябва да направим това? — попита Мая. — Искам да кажа, да си начертаем знаци.

— Само ако ще се биеш — отвърна Изабел, като изгледа студено другото момиче. — Не изглежда да имаш осемнайсет.

Мая се усмихна притеснено.

— Аз не съм ловец на сенки. Ликантропите стават пълнолетни на шестнайсет.

— Ами, тогава ще трябва да ти бъде начертана руна — каза Изабел. — От някой ловец на сенки. Така че по-добре си намери някого.

— Но… — Мая, която все още гледаше към Алек и Магнус, млъкна и повдигна вежди. Саймън се обърна и проследи погледа й… и невярващо ококори очи.

Алек бе увил ръце около Магнус и го целуваше направо по устата. Магнус, който бе видимо шокиран, не помръдваше. Отделни групички — както ловци на сенки, така и долноземци — гледаха втренчено и си шепнеха. Саймън погледна встрани и видя семейство Лайтууд — очите им бяха широко отворени и приковани в разиграващата се сцена. Мерис бе сложила ръка на устата си.

Мая изглеждаше объркана.

— Един момент — каза тя. — Всички ли трябва да правим това?

Вече за шести път Клеъри огледа тълпата, като търсеше Саймън. Не можеше да го намери. Залата бе изпълнена с ловци на сенки и долноземци, множеството се изнасяше през отворената врата надолу по стълбите. Навсякъде проблясваха стилита, а долноземците и ловците на сенки се движеха по двойки и си поставяха знаци един на друг. Клеъри видя как Мерис Лайтууд протегна ръката си на една зеленокожа фея, която беше не по-бледа и по-царствена от самата нея. Патрик Пенхалоу важно си разменяше знаци с един магьосник, чиято коса пръскаше сини искри. През вратите на залата Клеъри съгледа на площада яркия блясък на Портала. Светлината на звездите, която проникваше през стъкления прозорец на тавана, потапяше всичко наоколо в някаква магия.

— Невероятно, нали? — рече Люк. Той бе застанал на ръба на подиума и гледаше надолу към тълпата. — Ловци на сенки и долноземци, тълпящи се в едно помещение. Сътрудничат си. — Той звучеше възхитено. Мислите на Клеъри се въртяха само около желанието й Джейс да е тук и да може да види какво се случва. Не спираше да се безпокои за него, колкото и да беше опитен. Самата мисъл той да се изправи срещу Валънтайн, да рискува живота си, мислейки си, че е прокълнат… да умре, без дори да разбере истината…

— Клеъри — рече Джослин с нотка на веселие в гласа, — чу ли какво ти казах?

— Да — каза Клеъри, — наистина е невероятно, знам.

Джослин сложи ръка върху тази на Клеъри.

— Не казах това. Ние с Люк ще се бием заедно. Знам, че си го очаквала. Ти ще останеш тук с Изабел и другите деца.

— Аз не съм дете.

— Знам, че не си, но си твърде млада, за да се биеш. А дори и да не беше, не си получила нужното обучение.

— Не искам просто да си седя тук и да не правя нищо.

— Нищо ли? — рече смаяно Джослин. — Клеъри, ако не беше ти, всичко това нямаше да се случи. Ако не беше ти, ние дори нямаше да имаме възможност да се бием. Толкова се гордея с теб. Само искам да ти кажа, че макар с Люк да заминаваме, ще се върнем. Всичко ще бъде наред.