Касандра Клеър - Град от стъкло

— Само още малко. Всички ще дойдат.

— Да не би Малачи да създава проблеми? — попита Джослин, без да поглежда директно към Люк.

Люк махна с пренебрежение.

— Иска да изпрати писмо на Валънтайн, с което официално да откаже условията му. Аз пък съм на мнение, че не бива да сваляме картите си. Нека първо Валънтайн се появи в Брослиндската гора с армията си в очакване да се предадем. Според Малачи това нямало да е честно и когато му казах, че войната не е момчешка игра на крикет, той ме заплаши, че ако някой от долноземците прекрачи общоприетите граници, щял да излезе и да сложи край на цялата работа. Не разбирам какво си въобразява той, че долноземците не могат за пет минути да се държат нормално?

— Май точно това си мисли — каза Аматис. — Това е Малачи. Сигурно се страхува да не започнете да се изяждате един ДРУГ.

— Аматис — каза Люк. — Някой може да те чуе. — Той се обърна точно когато двама мъже изкачиха стълбите зад него: единият беше висок, строен елфски рицар с дълга черна коса, която падаше от двете страни на тясното му лице. Беше облечен с бяла бронирана туника: блед твърд метал, направен от тънки, скачени халки, подобно на рибешки люспи. Очите му бяха зелени като шума.

Другият мъж беше Магнус Бейн, който със сериозно изражение на лицето застана до Люк. Беше облечен в дълго, тъмно палто, закопчано до шията, а черната му коса беше опъната назад.

— Изглеждаш толкова обикновено — рече Клеъри, докато се взираше в него.

Магнус леко й се усмихна.

— Чух, че си имала нова руна. Ще ни я покажеш ли? — каза само той.

Клеъри погледна към Люк, който кимна.

— О, да — отвърна тя. — Само ми трябва нещо за писане… лист хартия.

— Попитах те дали ти трябва нещо! — каза Джослин под носа си, което прозвуча съвсем като от устата на майката, която Клеъри си спомняше.

— Аз имам лист — каза Саймън, като измъкна нещо от джоба на джинсите си. Подаде й го. Беше някаква смачкана брошура за представлението на групата му в едно заведение през юли. Тя сви рамене, приглади листа и вдигна взетото на заем стили. Когато докосна хартията с острието му, то леко проблесна и тя за миг се изплаши да не се запали брошура, та, но слабото пламъче угасна. Тя започна да чертае, като се абстрахира от всичко наоколо: от шума, идващ от тълпата, от усещането, че я гледат в ръцете.

Руната се появи, както обикновено — плетеници от линии, които се вплитаха едни в други, после се разпростираха на листа, сякаш очакваха липсващия завършек. Тя забърса праха от листа и го вдигна с абсурдното усещане, че е в училище и показва нещо като презентация на класа.

— Това е руната — рече тя. — Трябва още една руна, за да бъде напълно завършена, за да проработи. Партнираща… руна.

— Един долноземец и един ловец на сенки. На всеки от двойката трябва да бъде начертан този знак — каза Люк. После начерта същата руна в долния край на листа, скъса хартията на две и подаде едната рисунка на Аматис.

— Подавай нататък тази руна — каза той. — Покажи на нефилимите как действа.

Аматис кимна и се изгуби надолу по стълбите, като се сля с тълпата. Елфът я гледаше и клатеше глава.

— Винаги са ми казвали, че знаците на ангела се поставят само на нефилими — рече той с известно недоверие. — А останалите можем да полудеем, дори да умрем, ако ги носим.

— Тази руна не е от знаците на ангела — каза Клеъри. — Нея я няма в Сивата книга. Гарантирам, че не е опасна.

Елфът не изглеждаше убеден.

Магнус въздъхна, запретна ръкава си и протегна ръка към Клеъри.

— Давай.

— Не мога — каза Клеъри. — Ловецът на сенки, който ти постави знака, ще бъде твой партньор, а аз няма да участвам битката.

— Искрено се надявам — каза Магнус. Той погледна Люк и Джослин, които стояха един до друг. — Ами тогава — каза той — хайде, вие двамата. Покажете на елфа как работи руната. Джослин премигна от изненада.

— Какво?

— Предполагам — каза Магнус, — че вие ще бъдете партньори, понеже сте почти като женени.

Лицето на Джослин поруменя и тя внимателно избягваше да гледа Люк.

— Аз нямам стили…

— Вземи моето — подаде й го Клеъри. — Хайде, покажи им.

Джослин се обърна към Люк, който изглеждаше напълно слисан. Той протегна ръката си, преди тя да го помоли за това, и тя сръчно започна да чертае знака на дланта му. Докато чертаеше, неговата ръка трепереше и тя хвана китката му, за да я успокои. Докато работеше, Люк сведе поглед към нея, а Клеъри си спомни за разговора им, свързан с майка й и това, което той й беше казал за чувствата си към Джослин, и изпита болезнена тъга. Питаше се дали майка й подозира, че Люк я обича, а ако разбере, какво ли би казала.