Касандра Клеър - Град от стъкло

Джейс слезе от перваза, като тупна върху сухата трева — в същия миг някаква сянка прекоси лика на луната. Но тук няма птици, помисли си той и вдигна поглед нагоре тъкмо, за да види как един гарван кръжи над него. Той се вцепени, после бързо се шмугна в сянката на едно дърво и се втренчи през клоните му. Когато гарванът се стрелна надолу, Джейс разбра, че е отгатнал правилно. Този гарван бе не какъв да е — това беше Хюго, гарванът, който някога бе принадлежал на Ходж; Ходж го използваше като куриер, когато искаше да изпрати съобщение от Института. Още тогава Джейс бе разбрал, че Хюго първоначално е бил на баща му.

Джейс се притисна по-плътно до дънера на дървото. Сърцето му отново започна да бие силно, този път от вълнение. Щом Хюго е тук, това означаваше само едно — че носи съобщение, при това този път не за Ходж. Вероятно за Валънтайн. Нямаше начин да не е за него. Ако Джейс успееше да го проследи…

Хюго кацна на перваза и се втренчи през един от прозорците на къщата. Когато разбра, че в къщата няма никого, птицата с грозен вик се издигна във въздуха и се понесе към потока.

Джейс излезе от сянката и тръгна след гарвана.

— Технически погледнато — рече Саймън, — дори и да нямаш роднински връзки с Джейс, все пак си се целувала с брат си.

— Саймън! — ужаси се Клеъри. — Млъквай. — Тя се завъртя на мястото си, за да види дали някой не е чул нещо, но за щастие, очевидно никой не ги слушаше. Тя бе седнала на един висок стол на подиума в Залата на Съглашението, а до нея беше Саймън. Майка й бе застанала на ръба на подиума и се бе навела, разговаряйки с Аматис.

В залата бе настанал пълен хаос, когато пристигналите от Северната порта долноземци нахлуха вътре, минавайки през вратите и скупчвайки се до стените. Клеъри разпозна доста членове на глутницата на Люк, включително Мая, която й се усмихна дяволито от другия край на помещението. Имаше феи, бледи, студени и прекрасни като ледени висулки, както и магьосници с криле на прилеп и кози крака, а един от тях имаше дори еленови рога. Докато прекосяваха помещението, от върховете на пръстите им просветваше синкав огън. Ловците на сенки сновяха изнервено сред тях.

Клеъри стискаше стилито си с две ръце и се оглеждаше неспокойно. Къде ли беше Люк? Беше се изгубил сред тълпата. Миг по-късно тя го видя да говори с Малачи, който нервно клатеше глава. Аматис стоеше наблизо и хвърляше гневни погледи на консула.

— Саймън, не ме карай да съжалявам, че изобщо съм ти казала за това — рече Клеъри, гледайки го кръвнишки. Тя му беше предала в общи линии историята на Джослин, главно шепнейки, докато се мъчеше да си проправи път през множеството, за да стигне до подиума и да седне на стола си. Беше страхотно да си тук и да гледаш отгоре помещението, сякаш си кралица, която оглежда поданиците си. Само че една кралица едва ли е толкова притеснена. — Има и друго. Изобщо не го биваше в целуването.

— А може това да е просто заради… сещаш се… заради факта, че той ти е брат . — Саймън изглежда се бе впечатлил от цялата тази история повече, отколкото Клеъри бе предполагала.

— Не казвай това, когато майка ми е наблизо, защото иначе ще те убия — рече тя и отново го изгледа кръвнишки. — Достатъчно ми се гади от това. Не го прави по-лошо.

Джослин се извърна от ръба на подиума точно когато Клеъри изричаше последните думи — макар, за щастие, да чу само тях, а не целия разговор със Саймън — и потупа Клеъри по рамото.

— Не се тревожи, милинка. Толкова силна беше досега. Трябва ли ти нещо? Одеяло, гореща вода…

— Не ми е студено — каза търпеливо Клеъри, — не ми трябва и баня. Добре съм. Само искам Люк да се качи тук и да ми каже какво става.

Джослин махна на Люк, за да привлече вниманието му, като му каза нещо само с мърдане на устни, което Клеъри не можа да разчете.

— Мамо — сопна се тя, — недей! — Но беше вече твърде късно. Люк вдигна поглед… при което същото направиха още неколцина ловци на сенки. Повечето от тях почти веднага отново наведоха очи, но Клеъри усети възхищението им. Стори й се, че майка й се явява тук нещо като легенда. Най-малкото, всички в помещението бяха чували за нея и си бяха съставили мнение, добро или лошо.

Клеъри се запита как това не вълнуваше майка й. Тя никак не й изглеждаше смутена — погледът й беше хладен, съсредоточен и заплашителен.

Миг по-късно Люк дойде при тях на подиума, придружен от Аматис. Все още изглеждаше уморен, но едновременно с това оживен и дори леко развълнуван. Той каза: