Касандра Клеър - Град от стъкло

Той поклати глава.

— Не. Както никога, всичко е наред. — Той се усмихна на Клеъри и в усмивката му нямаше никакво напрежение. Изглеждаше доволен от нея, дори горд. — Ти успя, Клеъри — рече той. — Клейвът се съгласи да им поставиш знаци. Решиха да не се предават.

Наяве долината беше по-хубава, отколкото във виденията на Джейс. Може би заради ярката лунна светлина, посребряваща реката, виеща се между зелените брегове. От двете страни на долината се издигаха бели брези и трепетлика, чиито листа трептяха на хладния бриз — тук, на билото, ставаше студено, понеже нищо не спираше вятъра.

Безспорно това бе долината, където беше видял за последно Себастиян. Най-после го пипна. След като върза Уейфарър за едно дърво, Джейс извади окървавената нишка от джоба си и направи още веднъж ритуала за проследяване, ей така, за сигурност.

Той затвори очи, очаквайки да види Себастиян, надяваше се той да е наблизо… може би още беше в долината… Но вместо това видя само мрак. Сърцето му заби по-силно.

Той опита отново, като премести нишката в левия си юмрук и неумело изписа проследяваща руна на опакото му с дясната си, по-несръчна ръка. Този път, преди да затвори очи, той пое дълбоко въздух.

Отново нищо. Само тъмнина. Той постоя така една минута, зъбите му скърцаха, вятърът го пронизваше през якето, като караше кожата му да настръхва. Най-накрая той отвори очи, проклинайки… после, в пристъп на гняв и отчаяние, разтвори юмрука си. Вятърът пое нишката и я отнесе толкова бързо, че дори и да беше забелязал веднага, нямаше как да свие юмрука си отново.

Мислите му се объркаха. Проследяващата руна вече не действаше. Може би Себастиян бе разбрал, че го следят, и беше направил нещо, за да развали магията… само че какво можеш да направиш, за да спреш проследяването? Може би е намерил голям водоем. Водата разваля магии.

Не че това помагаше особено на Джейс. Не можеше да обходи всички езера в страната, за да види дали Себастиян не се подвизава насред някое от тях. Та той беше толкова близо… толкова близо. Видя долината, видя Себастиян в нея. И онази къща, която едва се виждаше, заобиколена от дървета, на дъното на долината. Поне можеше да слезе долу и да обиколи къщата с надеждата да намери някаква следа от Себастиян или Валънтайн.

Умърлушен, Джейс си начерта със стилито бойни знаци за бързи реакции: единият — за да се движи тихо, другият — за да се движи бързо, и още един — за да стъпва уверено. Когато приключи — усещайки познатото чувство на тръпчиво парене по кожата, — той пъхна стилито в джоба си, потупа шията на Уейфарър и се спусна в долината.

Склоновете на долината бяха измамно стръмни и коварни с ронливите си сипеи. Джейс ту стъпваше внимателно, ту се плъзгаше по сипеите, придвижвайки се по-бързо, но и по-опасно. Докато стигна дъното на долината, ръцете му бяха окървавени от постоянното падане върху ронливия чакъл. Той ги изми в чистия, забързан поток, чиято вода беше леденостудена.

Когато се изправи и се огледа, той установи, че сега вижда долината от ъгъл, различен от този, от който я бе наблюдавал при проследяването. Горичката с израсли накриво дървета, чиито клони се преплитаха, беше тук, наоколо се издигаха склоновете на долината, тук беше и малката къща. Сега прозорците бяха тъмни, а от комина не излизаше пушек. Джейс усети нещо средно между облекчение и разочарование. Това, че в къщата нямаше никого, щеше да го улесни в претърсването. Но от друга страна, защо нямаше никого?

Когато се приближи, той се запита кое толкова в тази къща му бе изглеждало зловещо, докато я бе наблюдавал. Отблизо това беше най-обикновена фермерска къща, каквито имаше много в Идрис, построена от четвъртити бели и сиви камъни. Капаците на прозорците бяха боядисани в светлосиньо, но изглеждаха така, сякаш от години никой не ги е пребоядисвал, бяха избледнели и олющени от старост.

Джейс се приближи до единия от прозорците, покатери се на перваза и погледна през замъгленото стъкло. Видя голяма, потънала в прах стая с етажерка за инструменти на едната стена. Тези инструменти не бяха предназначени за стопански труд — това бяха магьоснически инструменти: купища изцапани пергаменти; черни, восъчни свещи; големи медни купи със засъхнала тъмна течност, полепнала по краищата; най-различни ножове, някакви неща, някои тънки като шило, други — с широки четвъртити остриета. На пода бе начертана с тебешир пентаграма, чиито контури горяха, а на всеки от петте й върха имаше по една руна, различна от останалите. Стомахът на Джейс се присви — руните приличаха на онези, които бяха издълбани около Итуриел. Нима Валънтайн бе направил това — възможно ли бе това да са негови инструменти? Да не би това да беше неговото скривалище — скривалище, което Джейс нито бе виждал, нито знаеше за него?