Касандра Клеър - Град от стъкло

— Валънтайн ми разказа, че години наред е учил Джонатан как да се държи приятелски, дори чаровно с хората. Искал е да го направи свой шпионин, а няма как да бъдеш такъв, ако плашиш хората с обноските си. Джонатан дори се е научил да създава магически прах, който да кара хората да го харесват и да му имат доверие. — Джослин въздъхна. — Казвам ти това, за да не се чувстваш зле, че си се подвела. Клеъри, ти си виждала Джонатан. Само че той не ти е казал истинското си име, а се е представил за друг. Себастиян Верлак.

Клеъри се втренчи в майка си. Но той е братовчед на семейство Пенхалоу , настояваше една част от нея, но разбира се, Себастиян не е бил този, за когото се е представял; всичко казано от него е било лъжа. Тя си спомни какво бе почувствала, когато го видя за първи път, сякаш бе разпознала някого, когото вече е виждала преди, някой, когото познава. Никога не беше изпитвала нещо подобно към Джейс.

— Себастиян е мой брат?

Изящното лице на Джослин бе изопнато, ръцете й се притискаха една в друга, дори върховете на пръстите й бяха побелели.

— Днес дълго разговарях с Люк за всичко, което се е случило, откакто сте пристигнали в Аликанте. Той ми каза за демоничните кули и за подозрението си, че Себастиян е съборил защитите, макар да не знае как точно го е направил. Тогава разбрах кой всъщност е Себастиян.

— Имаш предвид, познала си го по това, че е излъгал, че е Себастиян Верлак? И защото е шпионин на Валънтайн?

— Да, заради тези две неща — рече Джослин, — по-точно, усъмних се чак след като Люк ми каза, че според теб Себастиян си е боядисал косата. Може и да греша, но момче, малко по-голямо от теб, с руса коса и тъмни очи, с неизвестни родители, безрезервно предан на Валънтайн… нямаше как да не си помисля, че това е Джонатан. А има и друго. Валънтайн все търсеше начини за сваляне на защитите, все твърдеше, че имало как това да се направи. Експериментите върху Джонатан с демоничната кръв — Валънтайн твърдеше, че това ще го направи по-силен, по-добър боец, но и много повече от това…

Клеъри погледна втренчено.

— Какво искаш да кажеш с това „много повече“?

— Това беше неговият начин да свали защитите — рече Джослин. — Никой демон не може да премине защитите на Аликанте, но за да ги деактивираш, ти е нужна демонична кръв. Джонатан има демонична кръв; тя тече във вените му. А като ловец на сенки получава автоматично правото да влиза в града, когато си поиска, без значение за какво. Той е използвал собствената си кръв, за да свали защитите, в това съм убедена.

Клеъри си спомни как Себастиян бе застанал сред тревата близо до руините на имението на Феърчайлд. Начинът, по който тъмната му коса падаше върху лицето му. Начинът, по който държеше китките й, ноктите му, забиващи се в кожата й. Начинът, по който й бе казал, че е невъзможно Валънтайн някога да е обичал Джейс. Тя си бе помислила, че го казва, защото мрази Валънтайн. Но сега разбираше, че не е така. Той просто… ревнуваше.

Тя си спомни за принца от картините си, онзи, който толкова приличаше на Себастиян. Беше отдала това на съвпадение, на преплитане на представите, но сега се запита дали това нямаше връзка с общата им кръв, която я бе накарала да даде на злополучния герой от историята си лицето на своя брат. Тя се опита отново да си представи принца, но картината сякаш се разпадаше и стопяваше пред очите й, подобно на пепел, разпръсната от вятъра. Единственото, което виждаше, беше Себастиян и червената светлина на горящия град, отразена в очите му.

— Джейс — каза тя. — Някой трябва да му каже. Да му каже истината. — Мислите й се блъскаха в безпорядък. Ако Джейс знаеше, ако знаеше, че няма демонична кръв, може би нямаше да тръгне след Валънтайн. Ако разбереше и че не е брат на Клеъри…

— Но аз мислех — каза Джослин със смесица от съчувствие и недоумение, — че никой не знае къде е той…?

Преди Клеъри да успее да отговори, двойната порта на залата се отвори, разливайки светлина върху колонадата и стълбите под нея. Отвътре се чу шум от високи гласове, когато Люк се показа на вратата. Той имаше уморен вид, но лицето му, за разлика от преди, беше ведро. Изглеждаше почти облекчен.

Джослин се изправи на крака.

— Люк. Какво става?

Той направи няколко крачки към тях, после спря на половината разстояние до стълбите.

— Джослин, извинявам се, че ви прекъсвам.

— Няма нищо, Люк. — Въпреки замаяността си, Клеъри си помисли: Защо се обръщат един към друг по този начин, по име? Сега между тях цареше някакво странно напрежение, което преди не съществуваше. — Случило ли се е нещо?