Касандра Клеър - Град от стъкло

Себастиян.

И Валънтайн.

Като се надяваше да избегне навалицата, Саймън избра по-дълъг път на връщане към подиума, като се промъкваше зад редиците колони, редящи се покрай стените на залата. Докато вървеше, беше свел глава, потънал в мисли. Беше странно, че Алек, само една-две години по-голям от Изабел, щеше да участва във войната, а останалите щяха да гледат отстрани. А Изабел сякаш го приемаше спокойно. Без плач, без истерии. Сякаш го е очаквала. А може и наистина да е. Може би всички са го очаквали.

Той се доближи до стълбите на подиума и когато погледна нагоре, с изненада видя, че Рафаел стои срещу Люк, изглеждайки, както обикновено, безизразен. Люк, от своя страна, сякаш се колебаеше — клатеше глава, бе вдигнал ръце за протест, а Джослин зад него гледаше свирепо. Саймън не можеше да види лицето на Клеъри — тя беше с гръб към него, — но я познаваше достатъчно добре, за да разбере, че е разтревожена, дори само от положението на раменете й.

Понеже не искаше Рафаел да го види, Саймън се сниши зад една колона и се ослуша. Независимо от шума, идващ от тълпата, той бе в състояние да чуе възбудения глас на Люк.

— И дума да не става — казваше Люк. — Не мога да повярвам, че изобщо искаш такова нещо.

— А аз не мога да повярвам, че ще откажеш. — Гласът на Рафаел беше хладен и ясен, с онази пискливост, присъща на гласа на малко момче. — Искам толкова малко нещо.

— Това не е нещо . — Клеъри звучеше ядосано. — Това е Саймън. Той е човек .

— Той е вампир — каза Рафаел. — Ако случайно си забравила.

— А ти не си ли вампир? — попита Джослин; гласът й смразяваше също като в случаите, когато Клеъри и Саймън имаха нещастието да направят нещо глупаво. — Би ли казал за своя живот, че няма стойност?

Саймън притисна гръб до колоната. Какво беше това?

— Животът ми има огромна стойност — каза Рафаел, — бидейки, за разлика от вашия, вечен. Докато вие се тревожите относно края на вашия живот, моят няма да свърши. Но не в това е въпросът. Той е вампир, един от моите, и аз си го искам обратно.

— Не можеш да си го получиш обратно — тросна се Клеъри. — Ти изобщо никога не си го притежавал. Дори не си се интересувал от него, преди да разбереш, че може да излиза на дневна светлина…

— Възможно е — каза Рафаел, — но не поради причината, за която си мислиш. — Той вирна глава, неговите големи и кротки очи бяха тъмни и подвижни като на птица. — Никой вампир не бива да има неговата способност — рече той, — точно както и никой ловец на сенки не бива да има способностите, които имаш ти и брат ти. Години наред нас са ни възприемали като сбъркани и неестествени. Но това… това е неестествено.

— Рафаел — каза предупредително Люк. — Нямам представа какво целиш с това. Но няма да ти позволим да нараниш Саймън.

— Значи ще позволиш Валънтайн и неговата армия от демони да нарани всички тези хора? — Рафаел направи жест към тълпата, с който сякаш я помиташе. — Значи ще рискувате на своя глава техния живот, но няма да ми предадете Саймън? Той пък може да реши друго. — Рафаел свали ръката си. — Знаете, че в противен случай няма да се бием заедно с вас. Децата на нощта няма да се включат в битката.

— Тогава не се включвайте — каза Люк. — Няма да си купувам сътрудничеството ви с един невинен живот. Аз не съм Валънтайн.

Рафаел се обърна към Джослин.

— А ти какво ще кажеш, госпожо ловец на сенки? Ще оставиш ли на някакъв върколак да решава какво е най-добре за твоите хора?

Джослин гледаше Рафаел така, сякаш беше хлебарка, която е видяла да пъпли по чистия под на кухнята. Много бавно тя изрече:

— Само да си посмял да докоснеш Саймън, вампире, ще те нарежа на малки парченца и ще нахраня котката си с теб. Ясно ли ти е?

Рафаел присви устни.

— Много добре — каза той. — Докато лежите, умирайки в Брослиндската гора, ще има да се питате дали си е струвало заради живота на един.

И изчезна. Люк бързо се обърна към Клеъри, но Саймън вече не ги гледаше: беше свел поглед към ръцете си. Мислеше си, че ще затреперят, ала те си оставаха неподвижни, както и тялото му. Много бавно той ги сви в юмруци.

Валънтайн изглеждаше както винаги — висок мъж, облечен в униформа на ловец на сенки, широките му, масивни рамене контрастираха по странен начин с ъгловатото му, изтънчено лице. На гърба му бе преметнат Мечът на смъртните заедно с една обемиста раница. Беше препасан с широк колан, с пъхнати в него множество оръжия: дебели ловджийски ками, тесни кортици и тънки ножове. Докато наблюдаваше Валънтайн иззад скалата, Джейс усети същото, което винаги бе усещал при мисълта за баща си — неизменната позната привързаност, макар и разядена от отчуждение, разочарование и недоверие.