Касандра Клеър - Град от стъкло

Саймън гледаше недоумяващо. Нямаше представа какво трябва да очаква, но със сигурност не беше това.

— Клеъри — рече Рафаел, отговаряйки на собствения си въпрос, — разбира се. Само тя е в състояние да направи това — да сложи знак на вампир, а с такъв знак…

— Какъв знак? — попита Джейкъб, стройното русо момче, стоящо току зад Рафаел. Другите вампири също гледаха втренчено, с нещо средно между объркване и нарастващ страх. Саймън подозираше, че бяха ужасени от същото, което бе изплашило и Рафаел.

— Този знак — рече Рафаел, без да откъсва поглед от Саймън — не е от Сивата книга. Много по-стар е. Един от древните, начертани от ръката на самия Създател. — Той сякаш понечи да докосне челото на Саймън, но не посмя; за миг ръката му трепна, после се отпусна встрани. — Чувал съм, че има такива знаци, но досега не ги бях виждал. А този…

Саймън рече:

— „Затова, който убие Каин, ще му бъде седемкратно отмъстено. И Господ сложи знак на Каин, за да не посмее някой да го убие.“ Можеш да се опиташ да ме убиеш, Рафаел. Но не те съветвам.

— Знакът на Каин? — попита невярващо Джейкъб. — Този знак върху теб е на Каин ?

— Убий го — каза една червенокоса вампирка, която стоеше близо до Джейкъб. Тя говореше с подчертан акцент, Саймън предположи, че е рускиня, но не беше сигурен. — Просто го убий.

По лицето на Рафаел бе изписана смесица от гняв и недоумение.

— Няма да го убия — каза той. — Всяко нараняване ще се върне седемкратно на причинителя. Естеството на знака е такова. Разбира се, ако някой от вас желае да поеме този риск, моля да заповяда.

Никой не проговори, нито помръдна.

— Така си и мислех — каза Рафаел. Очите му се впиваха в Саймън. — Също като злата кралица от онази вълшебна приказка, Лушън Греймарк ми изпрати отровна ябълка. Очевидно се е надявал, че ще те нараня и после ще си поема наказанието, което ми се полага.

— Не — каза бързо Саймън. — Не… Люк дори не знае за това. Неговите действия са честни. Уверявам те.

— Доброволно си се съгласил? — За първи път Саймън забеляза, че Рафаел гледа на него иначе, освен с презрение. — Това не е обикновена предпазваща магия, дневни вампире. Знаеш ли какво е било наказанието на Каин? — Той говореше тихо, сякаш споделяше някаква тайна със Саймън. — От днес навеки ти проклет бъди. Бъди изгнаник и окаян скитник ти.

— Ами — рече Саймън — ще скитам, щом се налага. Ще направя каквото е нужно.

— И всичко това — каза Рафаел, — всичко това заради едни нефилими.

— Не само заради нефилимите — отвърна Саймън. — Правя го и заради теб. Дори и да не го искаш. — Той повиши глас, така че смълчаните наоколо вампири да го чуят. — Ти се боиш другите вампири да не разберат за случилото се с мен и да не си помислят, че кръвта от ловец на сенки ще позволи и на тях да се показват на дневна светлина. Ако мислят така обаче, грешат. Моята способност се дължи на нещо, направено от Валънтайн. На един експеримент. Това е причината, а не Джейс. И не може да се повтори. Не може да се случи отново.

— Имам чувството, че той казва истината — рече Джейкъб за изненада на Саймън. — Имам един-двама познати от децата на нощта, които са опитвали кръвта на ловец на сенки. Никой от тях не е придобил способност да стои на дневна светлина.

— Досега можеше и да отказваш да помогнеш на ловците на сенки — каза Саймън, като отново се обърна към Рафаел, — но сега, след като сега ме изпратиха при теб… — Той остави края на изречението си да увисне във въздуха, недовършено.

— Не се опитвай да ме изнудваш, дневни вампире — каза Рафаел. — Когато децата на нощта се споразумеят за нещо, те го изпълняват, без оглед на междувременно възникналите обстоятелства. — Той леко се усмихна, острите му зъби проблеснаха в мрака. — Но имам още едно условие — каза той. — Искам от теб да ми докажеш, че имаш честни намерения . — Тонът, с който произнесе последните две думи, беше леденостуден.

— И как да стане това? — попита Саймън.

— Не само ние ще се бием на страната на Люк — каза Рафаел. — Но и ти.

Джейс отвори очи в сребрист водовъртеж. Устата му беше пълна с горчива течност. Той се изкашля и за миг се запита дали не се дави… но ако беше така, нямаше да усеща твърда земя. Той седеше изпънат, с опрян на един сталагмит гръб, а ръцете му бяха вързани отзад. Отново се изкашля и усети солен вкус в устата си. Определено не се давеше, просто се задушаваше от кръв.

— Събуди ли се, братле? — Себастиян беше коленичил пред него, в ръцете си държеше въже, а усмивката му беше остра като бръснач. — Добре. Вече се безпокоях, да не би да съм те убил малко по-рано.