Касандра Клеър - Град от стъкло

Бяха шест. Една, две, три. Четири, пет, шест. Дотук спираше да брои и после пак започваше отначало. Една…

Небето над нея се взриви.

Или поне звукът, който се чу, беше такъв. Клеъри отметна глава назад и се втренчи нагоре, през прозрачния покрив на залата. Само допреди миг небето беше тъмно; сега по него се кълбяха гъсти пламъци и чернота, прорязвани от грозна оранжева светлина. На фона на светлината се движеха същества — отвратителни същества, които не желаеше да вижда, същества, които за щастие се сливаха с тъмнината. Беглият поглед към тях бе достатъчно ужасен.

Когато демоничното войнство премина по прозореца на покрива, той затрептя и се огъна, сякаш бе силно нагрят. Секунди по-късно се чу звук като от изстрел и на стъклото се появи огромна пукнатина, разрастваща се в безброй паякообразни цепнатини. Клеъри веднага се сниши и покри главата си с ръце, а стъклото се посипа около нея като сълзи.

Почти бяха стигнали до бойното поле, когато чуха звук, който разцепи нощта. За миг гората остана смълчана и тъмна. После небето лумна в пъклен оранжев блясък. Саймън се препъна и едва не падна; подпря се на едно дърво и вдигна поглед, не вярвайки на очите си. Всички събрани около него вампири се взираха към небето, белите им лица, подобно на цъфтящи нощем цветя, отразяваха лунната светлина, докато по небето се редяха кошмар след кошмар.

— Непрекъснато припадаш — каза Себастиян. — Адски досадно е.

Джейс отвори очи. Болка прониза главата му. Вдигна ръка да докосне бузата си… и разбра, че вече не е вързан. Едно въже висеше на китката му. Той отдръпна ръката от лицето си — кръв, тъмна на лунната светлина.

Огледа се втренчено наоколо. Вече не бяха в камерата: той лежеше върху меката трева в дъното на долината, недалеч от каменната къща. Съвсем ясно се долавяше шумът на водата от рекичката. Лунната светлина бе донякъде закрита от преплетените клони на дърветата, но при все това беше сравнително ярка.

— Ставай — каза Себастиян. — Давам ти пет секунди, преди да съм те убил на място.

Джейс бавно се изправи, като се стараеше да пази равновесие. Още беше леко замаян. Залитайки, той заби токовете на ботушите си в меката пръст, за да се закрепи.

— Защо ме изведе тук?

— По две причини — каза Себастиян. — Първо, беше ми приятно да те изритам. И второ, и за двама ни ще бъде лошо да изпръскаме пода на пещерата с кръв. Повярвай ми. А аз възнамерявам да разлея доста от твоята кръв.

Джейс опипа колана си и сърцето му замря. Всичките му оръжия или бяха изпопадали, докато Себастиян го е влачил през тунелите, или, което беше по-възможно, самият Себастиян ги беше взел. Сега разполагаше само с един кинжал, който имаше късо острие — твърде късо, за да разчита на него срещу меч.

— Не е кой знае какво оръжие, а? — Себастиян се ухили и зъбите му блеснаха в мрака под лунната светлина.

— Не мога да се бия с това — каза Джейс, като се опитваше да звучи колкото се може по-натъртено и гневно.

— Срамота. — Продължавайки да се хили, Себастиян се приближи до Джейс. Носеше меча си с лекота, театрално небрежно, като леко потупваше с върховете на пръстите си дръжката му. Ако имаше момент, който да му предостави добра възможност, то може би беше сега. Той отдръпна ръката си назад и с всичка сила цапардоса Себастиян в лицето.

Под кокалчетата му изпращяха кости. Ударът събори Себастиян. Той падна по гръб в пръстта, а мечът изхвърча от ръката му. Джейс скочи напред и го хвана, а миг по-късно бе застанал над Себастиян с острието в ръка.

Носът на Себастиян беше разкървавен, по лицето му се стичаше алена кръв. Той вдигна ръка и разтвори яката си, като оголи бледата си шия.

— Ами, давай — каза той. — Убий ме.

Джейс се поколеба. Не искаше да изпада в колебание, но беше факт: някакво натрапчиво отвращение към идеята да убиеш някого, който лежи срещу теб беззащитен на земята. Джейс си спомни урока на Валънтайн в Ренуик, когато предизвикваше сина си да го убие, а той не бе способен да направи това. Но Себастиян беше убиец. Беше убил Макс и Ходж.

Той вдигна меча.

Но изведнъж Себастиян скочи от земята, по-бързо, отколкото е възможно да бъде проследено с око. Сякаш литна във въздуха, превъртя се елегантно и грациозно се приземи на тревата, едва докосвайки земята с крака. После ритна ръката на Джейс. От удара мечът се изтръгна от хватката му. Себастиян го улови във въздуха, като се изсмя и го насочи с острието напред, към сърцето на Джейс. Джейс отскочи назад и острието разцепи въздуха точно пред него, като разпори ризата му. Болката беше тръпчива и Джейс усети как кръвта бликва от резката на гърдите му.