Касандра Клеър - Град от стъкло

Саймън не помръдна. Всичко, което се бе случило от падането му в рова насам, бе продължило по-малко от минута. Той се обърна вцепенено, взирайки се в остриетата, които се размахваха в тъмнината, в режещите нокти на демоните, в точките светлина, които сновяха насам-натам в мрака, подобно на светулки, пърхащи в храстите… и тогава разбра какво е това. Проблясващите светлини на серафимски ками.

Той не можа да види нито някого от семейство Лайтууд, нито от Пенхалоу, нито Люк или който и да е познат. Той не беше ловец на сенки. А ето че онзи мъж му бе благодарил, благодарил за това, че участва в боя. Това, което бе казал на Клеъри, беше вярно — тази битка бе и негова, така че мястото му беше тук. Не човекът Саймън, който беше нежен и чувствителен и мразеше да гледа кръв, а вампирът Саймън, едно създание, което дори самият той не познаваше.

Истинските вампири знаят, че са мъртви , беше казал Рафаел. Но Саймън не се чувстваше мъртъв. Напротив, дори никога не се беше чувствал по-жив. Изведнъж усети движение от едната си страна, когато друг демон се изправи пред него: този приличаше на гущер, с люспи и миши зъби. Той се хвърли върху Саймън с разперени черни нокти.

Саймън се хвърли напред. Удари масивното бедро на съществото и го сграбчи, заби нокти в него, люспите падаха от железния му захват. Знакът на челото му затуптя, когато впи вампирските си зъби в шията на демона.

Вкусът бе отвратителен.

Когато стъклата спряха да падат, в тавана се бе образувала дупка, широка около метър, сякаш през нея беше минал метеор. През отвора навлезе студен въздух. Клеъри потрепери и се изправи на крака, като изтърсваше стъклата от дрехите си.

Магическата светлина, която осветяваше залата, беше угаснала: сега вътре цареше мрак, изпълнен със сенки и прах. Слабата светлина, идваща от изчезващия Портал на площада и процеждаща се през отворената входна врата, едва се виждаше.

Клеъри си помисли, че може би вече не е безопасно да стои тук. Трябваше да отиде в дома на семейство Пенхалоу при Ейлийн. Тя бе прекосила наполовина залата, когато по мраморния под се чуха стъпки. Сърцето й силно заби, тя се обърна и видя Малачи — издължена, осветена наполовина сянка — да се насочва към подиума. Но какво правеше той още тук? Не трябваше ли да бъде на бойното поле с останалите ловци на сенки?

Когато той се приближи до подиума, тя забеляза нещо, което я накара да запуши с ръка устата си, за да не извика от изненада. На рамото на Малачи се беше сгушила някаква тъмна фигура. Птица. По-точно — гарван.

Хюго.

Клеъри се спотаи зад една колона, докато Малачи се изкачваше по стълбите на подиума. Имаше нещо безспорно гузно в начина, по който той се оглеждаше ту на една, ту на друга страна. Видимо успокоен, че не е наблюдаван, той измъкна от джоба си нещо малко и блестящо и го нахлузи на пръста си. Пръстен? Той го завъртя и Клеъри си спомни как в библиотеката на Института Ходж, вземайки пръстена от ръката на Джейс…

Въздухът пред Малачи леко затрепери, подобно на мараня. От него заговори глас, познат глас, хладен и изтънчен, този път с лека нотка на досада.

— Какво има, Малачи? Сега не съм в настроение да ме занимаваш с дреболии.

— Господарю Валънтайн — каза Малачи. Обичайната му сприхавост бе заменена с мазна сервилност. — Преди малко Хюджин дойде при мен и ми донесе новини. Предположих, че вече се намирате при Огледалото и затова той ме е потърсил вместо вас. Реших, че може би ще искате да чуете това, което ще ви кажа.

Валънтайн каза рязко:

— Много добре. Какви новини?

— Относно вашия син, господарю. Другият ви син. Хюджин го е видял в долината с пещерата. Той може дори да ви е последвал през тунелите до езерото.

Клеъри стисна колоната с побелели пръсти. Говореха за Джейс.

Валънтайн изсумтя.

— Той видял ли се е там с брат си?

— Хюджин казва, че ги е оставил двамата да се бият.

Клеъри усети как стомахът й се преобръща. Джейс да се бие със Себастиян? Тя си спомни как при Гард Себастиян бе вдигнал Джейс и го бе захвърлил като перце. Вълна от паника я заля, толкова силно, че за миг ушите й писнаха. Докато помещението възвръщаше контурите си пред очите й, тя пропусна какво бе казал в отговор Валънтайн на Малачи.

— Това, което ме безпокои, са тези, които са достатъчно големи, за да им се слагат знаци, но не чак толкова големи, че да се бият — казваше сега Малачи. — Те не са гласували при решението на Съвета. Изглежда нечестно да бъдат наказани по същия начин, по който се наказват бойците.