Касандра Клеър - Град на изгубени души

Клеъри рязко си пое дъх. Джейс, нейният Джейс никога не я бе гледал по този начин. Беше я съзерцавал с желание, ала никога по този ленив, хигцнически, всепоглъгцащ начин, който накара сърцето й да забие неравномерно в гърдите й.

Отвори уста — дали за да изрече името му или за да извика и сама не знаеше. Така и не успя да открие, защото Джейс реагира толкова бързо, че не можа да проследи движението му. В един момент лежеше до нея, а в следващия беше отгоре й, запушил устата й с ръка. Обкрачи бедрата й и тя почувства как стройното му мускулесто тяло се притисна в нейното.

— Няма да те нараня — каза той. — Никога не бих те наранил. Но не искам да викаш.

Трябва да говоря с теб.

Клеъри го изгледа свирепо.

За нейна изненада Джейс се разсмя с онзи смях, който тя така добре познаваше, макар сега да бе приглушен до шепот.

— Мога да чета по лицето ти, Клеъри Фрей. В мига, в който сваля ръка от устата ти, ще се разкрещиш. Или ще използваш обучението си и ще ми счупиш китките. Хайде, обещай, че няма да го сториш Закълни се в Ангела.

Този път Клеъри извъртя очи.

— Добре де, имаш право — съгласи се той. — Няма как да се закълнеш със запушена уста. Ще я махна. А ако извикаш… — Той наклони глава на една страна и кичур бледозлатиста коса падна над очите му. — Ако извикаш, ще изчезна.

И той свали ръка. Дишайки тежко, Клеъри остана неподвижна, с натиска на тялото му върху нейното. Знаеше, че е по-бърз от нея и че тя не може да направи никакво движение, което Джейс да не изпревари, ала за момента той като че ли гледаше на случващото се между тях като на игра. Приведе се още по-ниско към нея и тя си даде сметка, че потничето й се беше вдигнало — усещаше мускулите на гладкия му корав корем върху голата си кожа. Лицето й пламна.

Ала въпреки пламналите си бузи, Клеъри имаше чувството, че по вените й потекоха остри късчета лед.

— Какво правиш тук?

Той се поотдръпна с леко разочарован вид.

— Това не е точно отговорът на въпроса ми. А и очаквах възторжени възклицания, като алелуя или нещо такова. Така де, не всеки, ден гаджето ти се връща от мъртвите.

— Вече знаех, че не си мъртъв — каза Клеъри с изтръпнали устни. — Видях те в библиотеката. С….

— Полковник Мастърд?*

* Герой от „Улика” — популярна игра на дъска. Тъй като целта е да се разкрие кой, как и в коя стая е убил един от „участниците”, местонахождението на всеки от героите е от голямо значение. — Бел. прев.

— Себастиан.

Джейс се изкиска тихичко.

— Знаех си, че си там. Почувствах го.

Клеъри усети как тялото й се напрегна.

— Остави ме да вярвам, че си изчезнал. Преди това. Мислех, че… наистина вярвах, че е възможно да си… — Тя не довърши; просто не бе в състояние да го изрече. Мъртъв. — Непростимо е. Аз никога не бих ти причинила нещо такова…

— Клеъри. — Той отново се приведе към нея; ръцете му около китките й бяха топли, дъхът му милваше ухото й. Тя усещаше всеки сантиметър, където голата им кожа се докосваше и това ужасно отвличаше вниманието й. — Трябваше да го направя. Беше твърде опасно. Ако ти бях казал, щеше да ти се наложи да избираш между това да съобщиш на Съвета, че съм жив и да ги оставиш да ме преследват, и това да го запазиш в тайна, което в техните очи би те превърнало в съучастница. А после, когато ме видя в библиотеката, трябваше да изчакам. Трябваше да знам дали все още ме обичаш. Дали ще кажеш на Съвета какво си видяла. Ти не го стори и аз разбрах, че за теб аз съм по-важен от Закона. Така е, нали?

— Не знам — прошепна тя. — Не знам. Кой си ти?

— Все още съм си Джейс. И все още те обичам.

Горещи сълзи изпълниха очите й. Тя примига и те потекоха по лицето й. Джейс нежно се наведе и я целуна по бузите, а после по устата. Клеъри усети солените си сълзи, докато той ласкаво отваряше устните й със своите. Познатият му вкус и усещането от допира му я обгърнаха и за частица от секундата тя се притисна в него, съмненията й — удавени от сляпата нужда на тялото й да го задържи до себе си, да го задържи тук… И тогава вратата на стаята се отвори.

Джейс я пусна и тя инстинктивно се отдръпна от него, като си оправяше потника. Джейс се

надигна с лениво изящество и се ухили на онзи, които стоеше на прага.

— Знаеш ли, това май е най-ужасната проява на умението да избираш правилния момент, откакто Наполеон решил, че най-подходящото време да нахлуе в Русия е посред зима.

Беше Себастиан.

Толкова отблизо Клеъри още по-ясно видя разликите от времето, когато го познаваше в Идрис. Косата му беше бяла като лист хартия, а черните му очи приличаха на непрогледни тунели, засенчвани от мигли, дълги като паешки крака. Носеше бяла риза с вдигнати нагоре ръкави, които разкриваха червен белег, разсичащ дясната му китка като назъбена гривна. Върху дланта му също имаше белег — скорошен и суров на вид.