Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Ти винаги си била — гласът на Джордан беше нисък, прегракнал. — Помниш ли какво каза преди малко — че когато избяга от къщи, си искала да знаещ че някой те търси. — Той си пое дълбоко дъх. — Аз те търсех. Никога не се отказах.

Мая срещна погледа на лешниковите му очи. Той не помръдваше, ала кокалчетата на пръстите му, стиснали коленете му с всичка сила, бяха побелели. Мая се приведе напред, достатъчно близо, за да види едва наболата брада по линията на челюстта му и да долови уханието му — миризма на вълк, паста за зъби и момче. Тя сложи ръце върху неговите.

— И ме намери.

Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Почувства дъха му върху устните си, преди той да я целуне, и се притисна в него, затворила очи. Устните му бяха точно толкова меки, колкото ги помнеше, и нежният им допир я накара да потръпне. Вдигна ръце, за да ги обвие около врата му, да прокара пръсти през тъмните му къдрици, да докосне лекичко голата кожа в основата на тила му и ръбчето на износената яка на ризата му.

Джордан я придърпа още по-близо до себе си. Той също трепереше. Мая усети горещината, която се излъчваше от силното му тяло, когато ръцете му се плъзнаха по гърба й.

— Мая — прошепна, без да откъсва устни от нейните, докато повдигаше ръба на пуловера й; сега пръстите му почиваха на голия й кръст. — Обичам те. Никога не съм преставал да те обичам.

Ти ми принадлежиш, винаги ще ми принадлежиш.

С разтуптяно сърце, Мая се отскубна от него и дръпна пуловера си надолу.

— Джордан… спри.

Той я погледна замаяно и притеснено.

— Съжалявам. Не ти ли хареса? Не съм целувал друга освен теб, не и откакто… — той не довърши.

Мая поклати глава.

— Не, просто… не мога.

— Добре. — Изглеждаше толкова уязвим, както си седеше върху стената, с лице, по което се четеше смущение. — Не е нужно да правим каквото и да било…

Мая се мъчеше да открие подходящите думи.

— Просто е твърде много.

— Беше само една целувка.

— Каза, че ме обичаш. — Гласът й трепереше. — Предложи ми спестяванията си. Не мога да го приема.

— Кое? — В гласа на Джордан звъннаха огорчени нотки. — Парите или любовта ми?

— Нито едното, нито другото. Просто не мога, ясно? Не и с теб, не и точно сега. — Мая отстъпи назад. Той се взираше в нея с полуотворени устни. — Моля те, не тръгвай след мен.

С тези думи тя се обърна и забързано се отдалечи по пътя, по който бяха дошли.

Отново сънуваше пейзажи, сковани от лед. Сурова тундра, която се простираше, докъдето стигаше поглед, ледени късове, носещи се върху черните води на Арктическо море, планини със заснежени върхове и градове, изваяни от лед, чиито кули проблясваха като демоничните кули на Аликанте.

Пред замръзналия град имаше замръзнало езеро. Клеъри се пързаляше по стръмния склон, за да стигне до него, макар и сама да не бе сигурна защо. Насред вледенената вода се открояваха два тъмни силуета. Когато дойде по-близо до езерото, плъзгайки се по склона, с ръце, пламнали от допира на леда и обувки, пълни със сняг, видя, че единият бе момче с черни гарванови крила на гърба и коса бяла като леда, който ги заобикаляше. Себастиан. А до него стоеше Джейс. Златистата му коса бе единственото в замръзналия пейзаж, което не бе черно или бяло.

— Джейс — прошепна Клеъри.

И ето че той бе до нея. Помогна й да се изправи на крака, обгърна я с криле и по вкочаненото й тяло плъзна топлина — от сърцето по вените и чак до пръстите на краката, тя я съживи, изпращайки по тялото й иглички, които бяха едновременно болезнени и приятни.

— Клеъри — каза той, като я галеше нежно по косата. — Обещай ми, че няма да викаш.

Клеъри отвори очи. За миг бе толкова объркана, че светът сякаш препускаше около нея, все едно го гледаше от въртележка. Беше в стаята си у Люк — с познатия футон под себе, гардероба с пукнатото огледало, прозорците, които гледаха към Ийст Ривър, съскащия и плюещ радиатор. Мътна светлина се процеждаше през прозорците, а от противопожарната аларма над дрешника долиташе слабо червеникаво блещукане. Клеъри лежеше на една страна под цял куп завивки и гърбът й бе приятно затоплен. Нечия ръка бе преметната през тялото й и за миг, в онази полуосъзната неяснота между съня и пробуждането, тя си помисли, че Саймън се бе вмъкнал през прозореца, докато тя спеше, за да легне до нея, както правеха, когато бяха деца.

Ала Саймън нямаше телесна топлина.

Сърцето прескочи в гърдите й. Напълно будна, тя се завъртя под завивките. До нея, изтегнат на една страна и подпрял глава на сгънатата си ръка, лежеше Джейс и я гледаше. Бледите лъчи на луната превръщаха косата му в ореол, а очите му проблясваха в златисто. Беше напълно облечен и все още носеше бялата тениска, с която го беше видяла в библиотеката. Руните, изрисувани по двете му ръце, ги обгръщаха като пълзящи растения.