Касандра Клеър - Град на изгубени души

Въпросителното изражение на Джордан бе изместено от нещо много по-мрачно.

— Еруповете, изхвърлени в Ийст Ривър, често пъти се озовават тук. В корабостроителницата.

— Мислиш, че търсим труп?

— Не знам. — Джордан сви рамене и пое през изсъхналата корава трева, която скърцаше под ботушите му. — Може би съм стигнал дотам да търся, защото ми се струва грешно да се откажа.

Крачеше бавно, без да бърза; двамата вървяха един до друг и раменете им почти се докосваха. Мая не откъсваше очи от силуета на Манхатън от другата страна на реката — ярка, бяла светлина, която се отразяваше във водата. Когато приближиха плиткия залив, видяха арката на Бруклинския мост и осветения правоъгълник на пристанището Саут Стрийт от другата страна. Мая долови миризмата на нечистата вода, която се бе пропила във въздуха, усещаше и мириса на мръсотия и нафта откъм корабостроителницата, като и този на древни животинки, шаващи из тревата.

— Не мисля, че Джейс е мъртъв — заяви тя най-сетне. — Според мен просто не иска да бъде открит.

Сега вече Джордан я погледна.

— Да не се опитваш да кажеш, че трябва да престанем с търсенето?

— Не. — Мая се поколеба. Бяха стигнали до реката и сега поеха покрай невисока стена; тя прокарваше пръсти по ръба й, докато вървяха. От водата ги разделяше единствено тясна асфалтова ивица. — Когато избягах от къщи и дойдох в Ню Йорк, не исках да бъда открита. Но би ми било приятно да знам, че някой ме търси толкова упорито, колкото всички издирват Джейс Лайтууд.

— Харесваше ли го? — Тонът на Джордан бе неутрален.

— Дали го харесвах? Не и по този начин.

Джордан се засмя.

— Нямах това предвид. Макар всеобщото мнение да е, че той е поразително привлекателен.

— Да не се опитваш да ми излезеш с номера, че понеже си хетеросексуален, не можеш да прецениш дали някой мъж е привлекателен или не? Джейс и косматият тип от деликатесния магазин на Девето авеню — и двамата ти се струват еднакви, така ли?

— Е, косматият тип има брадавица, така че Джейс е с едни гърди напред. Ако си падаш по русокоси, с изваяни черти, бих— могъл— да— съм— модел— на— луксозно— мъжко— облекло… — Той я погледна през мигли.

— Открай време предпочитам тъмнокоси момчета — тихо отвърна Мая.

Джордан погледна към реката.

— Като Саймън.

— Ами… да. — От доста време не беше мислила за Саймън по този начин. — Предполагам, че да.

— И освен това си падаш по музиканти. — Той се пресегна и откъсна едно листо от клона, надвиснал над главата му. — Искам да кажа, че аз съм певец, Бат беше диджей, а Саймън…

— Обичам музиката. — Мая отметна косата от лицето си.

— Какво друго харесваш? — Джордан накъса листото на парченца. После, след миг колебание, седна върху ниската стена и се обърна с лице към Мая. — Искам да кажа, има ли нещо, което толкова харесващ че би могла… ами, да си изкарваш хляба с него?

Мая го погледна изненадано.

— Какво имаш предвид?

— Помниш ли кога си ги направих?

При тези думи той разкопча пуловера си и го свали. Тениската, която носеше отдолу, беше с къси ръкави. Около бицепсите му на санскрит бяха изписани мантрите Шанти. Мая ги помнеше много добре. Беше му ги нарисувала приятелката им Валъри, в продължение на часове и без да им вземе пари, в своето студио за татуировки в Ред Банк. Мая направи крачка към него. Както бе седнал, а тя бе права, очите им бяха почти на едно ниво. Пресегна се и колебливо прокара пръсти по буквите, изрисувани върху лявата му ръка. При допира й Джордан затвори очи.

— Води ни от неистинското към истинското — прочете тя на глас. — Води ни от мрак към светлина. Води ни от смърт към безсмъртие. — Кожата му бе гладка под пръстите й. — От Упанишадите.

— Идеята беше твоя. Ти беше тази, която непрекъснато четеше и която знаеше всичко… — Джордан отвори очи и я погледна. Очите му бяха с един нюанс по-светли от водата зад него.

— Мая, каквото и да искаш да направиш, аз ще ти помогна. Спестил съм повечето от заплатата си на претор. Мога да ти дам парите… сигурно ще покрие таксата в Станфорд. Е, поне по-голямата част от нея. Ако все още искаш да отидеш.

— Не съм сигурна — отвърна тя, в главата й препускаха безброй мисли. — Когато се присъединих към глутницата, мислех, че не можеш да бъдеш едновременно върколак и нещо друго. Мислех, че глутницата е всичко и че преставаш да бъдеш отделна личност. Така се чувствах по-сигурна. Ала Люк си има свой живот. Притежава книжарница. Ти пък си член на Претор Лупус. Значи… можем да бъдем повече от едно нещо.