Касандра Клеър - Град на изгубени души

Озова се в сумрачна стая с нисък таван, на който имаше прозорец с аметистово стъкло, пропускащ малко светлина. В сенките на един от ъглите бе поставен елегантен диван с извит позлатен гръб и там седеше Камила.

Беше точно толкова красива, колкото Алек си я спомняше, макар и последния път да не я бе видял в най-добрата й светлина — мръсна и окована за тръба в една строяща се сграда. Сега Камила носеше елегантен черен костюм и червени обувки на високи токчета, а къдриците й бяха разпилени по раменете. В скута си имаше отворена книга — „Ьа Пасе бе” от Патрик Модиано. Алек знаеше достатъчно френски, за да си преведе заглавието — „Мястото на звездата”.*

* Всъщност заглавието означава „Звездният площад” или «Площад Етоал” — предишното име на площад „Шарл дьо Гол“ в Париж, в центъра на който се намира Триумфалната арка. — Бел. прев.

Погледна го така, сякаш бе очаквала появата му.

— Здравей, Камила — каза Алек и миглите й изпърхаха.

— Александър Лайтууд. Разпознах стъпките ти по стълбите.

Камила докосна бузата си с опакото на ръката си. Сдържаната усмивка, която му отправи, притежаваше цялата топлина на шепа прах.

— Предполагам, че не ми носиш съобщение от Магнус.

Алек не отговори.

— Разбира се, че не — продължи тя. — Колко глупаво от моя страна. Та той дори не подозира, че си тук.

— Откъде разбра, че съм аз? — попита Алек. — Докато се качвах?

— Ти си Лайтууд. Семейството ти никога не се предава. Знаех си, че след това, което ти казах онази нощ няма да оставиш нещата на мира. Днешното съобщение целеше само да те подсети.

— Нямам нужда от напомняне за онова, което ми обеща. Или то беше просто лъжа?

— Онази нощ бих казала всичко, само и само да се измъкна — отвърна Камила. — Но не лъжех. — Тя се приведе напред, очите й бяха едновременно тъмни и горящи. — Ти си нефилим, от Клейва и Съвета. Те искат главата ми заради убитите от мен ловци на сенки. Но знам, че не си тук, за да ме предадеш на Клейва. Тук си, защото търсиш отговори.

— Искам да знам къде е Джейс — каза той.

— Така е — съгласи се Камила. — Но освен това си наясно, че няма причина да знам отговора на този въпрос и наистина е така. В противен случай бих ти казала. Той е отвлечен от сина на Лилит, а аз нямам никаква причина да й бъда вярна. Тя е мъртва. Известно ми е, че са ме търсили патрули, за да разберат дали разполагам с някаква информация. Нека ти кажа още сега — не знам нищо. Бих ти казала къде е приятелят ти, стига да знаех. Нямам причина допълнително да настройвам нефилимите против себе си. — Тя прокара пръсти през гъстата си руса коса. — Но не затова си тук, нали Александър?

Алек усети, че пулсът му ускорява. Беше мислил за този миг, докато лежеше буден до Магнус, заслушан в дишането му и броейки. Всяко поемане на дъх неумолимо го тласкаше към старостта и смъртта. С всяка нощ се приближаваше още мъничко към края.

— Увери ме, че знаеш начин да ме направиш безсмъртен — рече Алек. — Начин, по който двамата с Магнус завинаги да бъдем заедно.

— Нима? Колко интересно.

— Искам да ми го кажеш. Още сега.

— Ще го направя — заяви Камила, оставяйки книгата до себе си. — Но ще искам нещо в замяна.

— Не — отсече Алек. — Аз те освободих. Ще ми кажеш онова, което искам да знам. Ако ли не, ще те предам на Клейва. Те ще те оковат на покрива на Института и ще изчакат изгрева на слънцето.

Очите на Камила станаха сурови и хладни.

— Не обичам да ме заплашват.

— Тогава ми дай онова, което искам.

Тя се изправи и прокара ръце по костюма си, изглаждайки гънките му.

— Ела и си го вземи, ловецо на сенки.

Изведнъж всичкият гняв, страх и отчаяние на последните седмици изригна от Алек. Той се хвърли към Камила в същия миг, в който тя тръгна към него, оголвайки вампирските си зъби.

Алек едва успя да извади серафимската си кама, преди тя да го нападне. Не за първи път се биеше с вампир; силата и бързината им бяха изумителни. Беше като да се изправиш срещу торнадо. Той се метна на една страна, претърколи се и изрита една паднала стълба към нея; това я забави достатъчно, за да може той да вдигне оръжието си и да прошепне:

— Нуриел.

Светлината на камата лумна като звезда и Камила се поколеба… а после отново се нахвърли върху него. Дългите й нокти се забиха в бузата му и се спуснаха чак до рамото му. Алек усети топлата влага на кръвта си. Завъртайки се, той замахна към нея, но тя се отдръпна само толкова, колкото той да не я достигне, като се смееше и го дразнеше.