Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Ами тогава се срещни с нея на някое обществено място. Където няма да може да изпадне в истерия и да се развихри. Далеч от вас.

— Дори и да не изпадне в истерия, нищо няма да й попречи да започне да ме гледа като майка ми — тихо каза Саймън. — Сякаш съм чудовище.

Изабел лекичко го докосна по китката.

— Майка ми изхвърли Джейс от къщи, когато мислеше, че е син на Валънтайн и шпионин… но после се разкая ужасно. С баща ми започват да свикват с мисълта, че Алек има връзка с Магнус. Рано или късно майка ти също ще приеме случилото се с теб. Привлечи сестра си на своя страна. Това също ще помогне. — Тя наклони глава на една страна. — Мисля си, че понякога братята и сестрите проявяват по-голямо разбиране от родителите. Те просто нямат същите очаквания. Аз никога, за нищо на света не бих могла да се откажа от Алек. Каквото и да стори. Нито пък от Джейс. — Тя стисна ръката му за миг. — Малкият ми брат умря и никога вече няма да го видя. Не допускай сестра ти да преживее това.

— Да преживее какво?

Беше Алек, който се изкачваше по склона, ритайки нападалите листа от пътя си. Както обикновено носеше раздърпан пуловер и дънки, ала този път около шията си бе омотал тъмносин шал, който му отиваше на очите. Трябва да бе подарък от Магнус, помисли си Саймън. На Алек никога не би му хрумнало да си купи нещо такова. Идеята за съчетаване на облеклото определено надхвърляше възможностите му.

Изабел се прокашля.

— Сестрата на Саймън…

Така и не можа да довърши. Силен порив на вятъра раздвижи студения въздух и вдигна вихрушка от мъртви листа. Изабел закри лицето си с ръка, за да се предпази от прахта, докато въздухът заблещука с прозрачност, която не можеше да бъде сбъркана — отварящ се портал. Миг по-късно Клеъри застана пред тях, със стилито в ръка и мокро от сълзи лице.

— И си напълно сигурна, че беше Джейс? — Клеъри имаше чувството, че Изабел й задава този въпрос поне за четирийсет и седми път.

Тя прехапа и бездруго разранената си устна и преброи до десет.

— Това съм аз, Изабел. Сериозно ли мислиш, че не съм в състояние да разпозная Джейс? — Вдигна очи към Алек, който стоеше над тях, а синият му шал се развяваше като флагче на вятъра. — Би ли могъл да сбъркаш Магнус с някой друг?

— Не. Никога — отсече той, без изобщо да се поколебае. Сините му очи бяха угрижени, потъмнели от тревога. — Просто… питаме те, защото в това няма никаква логика.

— Може да го държат като заложник — предположи Саймън, облягайки гръб на един камък. От есенното слънце очите му бяха придобили цвета на кафеени зърна. — Възможно е Себастиан да го заплашва, че ако отказва да се подчини, ще нарани някой от близките му.

Всички погледи се насочиха към Клеъри, но тя поклати глава подразнено.

— Не ги видяхте заедно. Никой не се държи така, когато е заложник. Той изглеждаше напълно щастлив да е там.

— Значи трябва да е обладан — заяви Алек. — Както стана с Лилит.

— И аз първо това си помислих. Ала докато беше обсебен от Лилит, той беше като робот. Непрекъснато повтаряше едно и също. А това в библиотеката си беше Джейс. Шегуваше се като Джейс. Усмихваше се като него.

— Може би е развил Стокхолмски синдром — подхвърли Саймън. — Нали се сещате, когато ти промиват мозъка и започваш да изпитваш симпатия към онзи, който те държи в плен.

— За това са необходими месеци — възрази Алек. — Как изглеждаше? Ранен, болен?

Можеш ли да опишеш и двамата?

Не за първи път я питаше същото. Докато вятърът навяваше изсъхнали листа около краката им, Клеъри им повтори как бе изглеждал Джейс — преливащ от здраве и енергия. Както и Себастиан. Двамата й се бяха сторили съвършено спокойни. Дрехите на Джейс бяха чисти, елегантни, обикновени. Себастиан носеше вълнено палто — дълго, черно и скъпо на вид.

— Като зловеща реклама за луксозно мъжко облекло — подхвърли Саймън, когато Клеъри приключи с разказа си.

Изабел му хвърли кос поглед.

— Може би Джейс има план — каза тя. — Може би се опитва да заблуди Себастиан. Да спечели доверието му и да разбере какви са плановете му.

— Не мислиш ли, че ако беше така, все щеше да открие начин да се свърже с нас? — възрази Алек. — А не да ни остави да се поболяваме от тревога. Това е прекалено жестоко.

— Освен ако не е имало как да рискува да изпрати съобщение. Той би очаквал да имаме вяра в него. И аз наистина му вярвам. — Гласът на Изабел се повиши. Тя потрепери и уви ръце около себе си. Дърветата от двете страни на чакълената пътечка, на която стояха, разлюляха голи клони.