Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Мислех си, че патрулите за Джейс са отменени — каза тя, отклонявайки поглед от него.

— Е, не точно отменени. По-скоро намалени. Но аз съм претор, не съм от Клейва. И сам мога да търся Джейс.

— Така е.

Джордан си играеше с нещо върху плота, подреждаше го, ала вниманието му все още бе насочено към Мая.

— Ти… така де… Преди учеше в Станфорд. Още ли ходиш на лекции?

Сърцето на Мая прескочи един удар.

— Не съм мислила за колежа, откакто… — Тя се прокашля. — Откакто се преобразих. Бузите му пламнаха.

— Ти щеше… искам да кажа, винаги си искала да отидеш в Калифорния. Щеше да учиш история, а аз щях да се преместя там и да карам сърф. Помниш ли?

Мая напъха ръце в джобовете на коженото си яке. Чувстваше, че би трябвало да е ядосана, но не беше така. Дълго време обвиняваше Джордан, задето бе престанала да мечтае за обикновено бъдеще като човек — да отиде в колеж, а един ден да има къща и може би — семейство. Ала в глутницата на полицейския участък имаше вълци, които не се бяха отказали от мечтите си. От изкуството си. Бат, например. Тя сама бе решила да прекъсне всичко в живота си.

— Помня — каза на глас.

Бузите му отново пламнаха.

— За тази вечер. Никой не е претърсил Бруклинската корабостроителница, та си мислех… ама не е особено забавно да го правя сам. Но ако не искаш…

— Не — отвърна Мая; гласът й се стори чужд, сякаш принадлежеше другиму. — Искам да кажа — защо не. Ще дойда с теб.

— Наистина ли?

Лешниковите му очи грейнаха и Мая изруга наум. Не трябваше да подклажда надеждите му, не и когато сама не бе сигурна какво изпитва. Просто й бе трудно да повярва, че толкова го беше грижа.

Медальонът на Претор Лупус проблесна на врата му, когато той се приведе напред. Мая долови познатия дъх на сапуна му, а под него — миризмата на вълк. Повдигна очи към него в същия миг, в който Саймън се показа от стаята си, навличайки анцуг с качулка. Той се закова на прага, местейки очи между двамата, и бавно повдигна вежди.

— Знаеш ли, и сам мога да отида до метрото — каза той на Мая, едва доловима усмивка подръпваше ъгълчетата на устните му. — Ако предпочиташ да останеш тук…

— Не. — Мая рязко извади ръце от джобовете си, където ги бе натъпкала в нервно свити юмруци. — Не, идвам с теб. Джордан, ще… ще се видим по-късно.

— Тази вечер — извика той след нея, ала тя не се обърна да го погледне, забързана след Саймън.

Саймън бавно се катереше по полегатия склон на хълма. Виковете на играещите фризби на поляната зад него долитаха като далечна музика. Беше ясен ноемврийски ден, хладен и ветровит; лъчите на слънцето разпалваха листата, които все още не бяха паднали, в ярки алени, златисти и кехлибарени багри.

Върхът на хълма беше осеян с камъни — виждаше се как дърветата и камъните на дивото някога място бяха превърнати в парк. Изабел седеше на един скален къс, облечена в бутилковозелена копринена рокля, върху която носеше бродирано палто в черно и сребристо. Когато Саймън се приближи, тя вдигна глава и отметна дългата черна коса от лицето си.

— Мислех, че с Клеъри ще дойдете заедно. Къде е тя?

— Тъкмо си тръгва от Института. — Саймън се настани на камъка до Изабел и пъхна ръце в джобовете на анорака си. — Изпрати ми съобщение. Скоро ще е тук.

— Алек също идва насам… — започна Изабел, но спря, когато джобът му избръмча. Или поточно — когато телефонът в джоба му избръмча. — Май имаш съобщение.

Саймън сви рамене.

— Ще го прочета по-късно.

Изабел го изгледа изпод дългите си мигли.

— Както и да е, тъкмо казвах, че Алек пътува насам. Идва чак от Бруклин, така че… Телефонът на Саймън отново избръмча.

— Добре, това беше! Ако ти нямаш намерение да вдигнеш, аз ще го направя.

Изабел се приведе към него и въпреки протестите му, бръкна в джоба му. Връхчето на главата й го докосна по брадичката и Саймън усети парфюма й с дъх на ванилия и уханието на кожата й под него. Когато Изабел извади телефона и се отдръпна, той изпита едновременно облекчение и разочарование.

Изабел се намръщи срещу апарата.

— Ребека? Коя е Ребека?

— Сестра ми.

Тялото на Изабел се отпусна.

— Иска да се срещнете. Казва, че не те е виждала, откакто…

Саймън издърпа телефона от ръката й и затвори капачето, преди да го натъпче обратно в джоба си.

— Знам, знам.

— Не искаш ли да се видите?

— Повече от… почти всичко на света. Но не искам тя да знае. За мен. — Саймън вдигна една пръчка и я запрати надалеч. — Виж какво стана, когато майка ми научи.