Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Както и на него — каза Алек. — Днес Магнус има друга работа, но довечера ще говоря с него и ще видим дали утре не може да се съберем в апартамента му.

Клеъри кимна. Дори не можеше да си представи как ще се събуди на следващата сутрин. Знаеше, че колкото по-скоро говорят с Магнус, толкова по-добре, но се чувстваше така изцедена и уморена, сякаш бе оставила цял литър от кръвта си на пода в библиотеката.

Изабел се приближи до Саймън.

— Предполагам, че това ни оставя следобеда свободен. Да идем ли в „При Таки”? Може да си поръчаш кръв.

Саймън хвърли поглед към Клеъри, видимо притеснен.

— Искаш ли да дойдеш?

— Не, всичко е наред. Ще си взема такси до Уилямсбърг. Трябва да прекарам известно време с майка ми. Това със Себастиан бездруго й се отрази ужасно, а сега и…

Черната коса на Изабел се развяваше от вятъра, докато тя местеше поглед между двамата.

— Не можеш да й кажеш какво си видяла. Люк е в Съвета. Ще е принуден да им съобщи, а не можеш да искаш от майка си да го скрие от него.

— Знам. — Клеъри погледна трите чифта разтревожени очи, приковани в нея. „Как се стигна дотук?”, помисли си тя.

Тя, която никога не бе имала тайни от Джослин (не и истински тайни), се канеше да се прибере у дома и да скрие нещо огромно както от майка си, така и от Люк. Нещо, за което можеше да говори единствено с хора като Алек и Изабел Лайтууд и Магнус Бейн — хора, за чието съществуване само допреди шест месеца дори не беше подозирала. Странно как само за миг светът ти можеше да се завърти около своята ос и всичко, на което си вярвал, изведнъж да се обърне надолу с главата.

Поне все още имаше Саймън. Верният, постоянен Саймън. Целуна го по бузата, помаха им за довиждане и се обърна. Съвсем ясно усещаше разтревожените погледи, с които тримата я проследиха, докато прекосяваше парка, а последните мъртви листа пращяха под маратонките й сякаш бяха миниатюрни костици.

Алек беше излъгал. Не Магнус имаше работа този следобед, а той.

Знаеше, че онова, което се кани да направи, е грешка, но то бе по-силно от него — беше като наркотик, тази нужда да научи повече. И ето го тук, под земята, с фенерче в ръка, чудейки се какви, по дяволите, ги върши.

Като всички станции на нюйоркското метро, и тази миришеше на застояла вода, ръжда, метал и разложение. Ала за разлика от всички други станции, където Алек бе бил, тук цареше злокобна тишина. Като се изключеха пораженията от влагата, стените и перона бяха в добро състояние. Над него, с арки, облицовани със зелени плочки, се издигаха сводести тавани, от които на равни интервали висяха лампи. Върху плочки по стените с големи букви пишеше „ОБЩИНСКИ СЪВЕТ”

Станцията на общинския съвет бе затворена от 1945 г., макар че градската управа все още я поддържаше в добро състояние като забележителност; понякога влаковете минаваха през нея, за да обърнат, но по перона отдавна нямаше хора. За да стигне дотук Алек бе пропълзял през една заобиколена от храсталаци шахта в парка на общинския съвет, тупвайки на пода от височина, от която един мундан най-вероятно би си строшил краката. И ето че сега стоеше под земята, вдишваше прашния въздух, а сърцето му биеше лудешки.

Именно това бе мястото, където го бе изпратило писмото, връчено му от вампирския слуга. Първоначално Алек бе решил никога да не се възползва от информацията в него, но така и не бе успял да си наложи да го изхвърли. Беше го направил на топка и го бе напъхал в джоба на дънките си и през целия ден, дори когато беше в Сентрал Парк, мисълта за него непрекъснато го глождеше.

Беше досущ като връзката му с Магнус. Просто не можеше да престане да се тревожи, като човек, който има развален зъб и не може да спре да мисли за него, макар така само да влошава нещата. Магнус не бе сторил нищо лошо. Не беше негова вината, че бе на стотици години и че и преди се беше влюбвал. И все пак това продължаваше да разяжда душевното спокойствие на Алек. А днес, когато знаеше едновременно повече и по-малко от вчера за ситуацията на Джейс, вече не можеше да издържа. Трябваше да говори с някого, да отиде някъде, да направи нещо.

Ето как се беше озовал тук. Също както и тя, сигурен бе в това. Бавно тръгна по перона. От големия прозорец върху сводестия таван влизаше светлина от парка над тях и караше четири реда плочки да блестят като паешки крачка. В края на перона имаше къса стълба, която се губеше в мрак. Алек долови присъствието на магически прах— всеки мундан, погледнал нагоре, би видял единствено бетонна стена, но не и той. Над него имаше отворена врата и той безмълвно пое по стъпалата.