Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Сега се наричам Себастиан — заяви братът на Клеъри. — Реших, че не искам да задържа името, което сте ми дали ти и баща ми. И двамата ме предадохте, затова колкото по-малко неща ме свързват с вас, толкова по-добре.

Водата от счупената чаша в краката на Джослин бавно се разливаше в тъмен кръг. Джослин пристъпи напред, а изпитателният поглед на очите й обхождаше лицето на Себастиан.

— Мислех, че си мъртъв — прошепна тя. — Мъртъв. Видях как костите ти се превръщат в пепел.

Себастиан я гледаше, присвил черните си очи.

— Ако беше истинска майка — заяви той, — добра майка, щеше да знаещ че съм жив. Веднъж чух някой да казва, че майките носят със себе си ключа към душите ни през целия си живот. Ала ти изхвърли моя.

От гърлото на Джослин се откъсна задавен звук. Облягаше се на плота за опора и на Клеъри й се искаше да изтича при нея, но краката й сякаш бяха залепнали за пода. Каквото и да се случваше между брат й и майка й, то нямаше нищо общо с нея.

— Не ми казвай, че не се радваш поне мъничко, задето ме виждащ майко. — Макар думите му да бяха умоляващи, гласът му бе съвършено равнодушен. — Не съм ли всичко, което би могла да искаш от един син? — Той разпери ръце. — Силен, красив, същинско копие на добрия стар татко.

Джослин поклати глава; лицето й бе посивяло.

— Какво искаш, Джонатан?

— Онова, което искат всички — отвърна Себастиан. — Онова, което ми се полага. В случая

— наследството на Моргенстърн.

— Наследството на Моргенстърн е единствено кръв и разруха — каза Джослин. — Тук няма никой от това семейство. Нито аз, нито дъщеря ми. — Тя изпъна рамене. Ръката й все още стискаше кухненския плот, ала Клеъри видя как в изражението на майка й се завръща някогашният огън. — Ако си отидеш още сега, Джонатан, няма да кажа на Клейва, че си идвал. — Очите й се стрелнаха към Джейс. — Нито пък ти. Ако разберат, че работите заедно, ще убият и двама ви.

Клеъри инстинктивно застана пред Джейс, който погледна над рамото й към Джослин.

— Нима те е грижа дали съм жив? — попита Джейс.

— Грижа ме е какво би причинила смъртта ти на дъщеря ми — отвърна Джослин. — А Законът е суров… твърде суров. Онова, което се е случило с теб… кой знае, може би има начин да бъде поправено. — Погледът й отново се върна върху Себастиан. — Но за теб, Джонатан, вече е твърде късно.

И тя вдигна ръката, с която стискаше кухненския плот. Между пръстите си държеше кинжала на Люк. Сълзи блестяха по бузите й, ала хватката й бе сигурна.

— Изглеждам точно като него, нали? — каза Себастиан, без да помръдне. Сякаш едва забелязваше ножа. — Като Валънтайн. Затова ме гледаш по този начин.

Джослин поклати глава.

— Изглеждаш така, както си изглеждал винаги, от мига, в който те видях за първи път. Като демонско изчадие. — Гласът й бе пропит с болка. — Толкова съжалявам.

— За какво?

— Задето не те убих, когато се роди — каза тя и излезе иззад плота, въртейки кинжала в ръка.

Клеъри се напрегна, но Себастиан дори не трепна. Тъмните му очи проследиха майка му, която се приближаваше към него.

— Това ли искаш? Да умра? — Той разпери ръце, сякаш се канеше да я прегърне, и пристъпи напред. — Давай тогава. Убий собствения си син. Няма да ти попреча.

— Себастиан — намеси се Джейс и Клеъри го изгледа невярващо. Наистина ли бе разтревожен?

Джослин направи още една крачка напред. Ножът в ръката и се бе превърнал в размазано петно, толкова бързо се движеше. Когато най-сетне спря, връхчето му бе насочено право в сърцето на Себастиан, който и този път не помръдна.

— Направи го — меко каза той и наклони глава на една страна. — Ала способна ли си? Имаше възможност да ме убиеш, когато се родих. Но не го стори. — Той понижи глас. — Може би си разбрала, че не съществува родителска обич, която да не е безусловна. Може би, ако ме обичаше достатъчно, би могла да ме спасиш

За миг двамата, майка и син, се взряха един в друг, леденозелени и въгленовочерни очи се срещнаха. В ъгълчетата на устните си Джослин имаше остри линии, които ги нямаше преди две седмици, готова бе да се закълне Клеъри.

— Преструваш се — гласът на Джослин трепереше. — Не чувстваш нищо, Джонатан. Баща ти те е научил да симулираш човешките емоции така, както можеш да научиш папагал да повтаря думи. Папагалът не разбира какво казва, нито пък ти. Ще ми се… о, Господи, ще ми се да не беше така. Ала…

Кинжалът описа мълниеносна изчистена дъга. Съвършено премереният замах би трябвало да я забие между ребрата му, така че острието да потъне в сърцето му. Така и щеше да стане, ако Себастиан не бе реагирал по-светкавично и от Джейс — обърна се и отскочи назад, така че оръжието остави само незначителна драскотина върху гърдите му.