Касандра Клеър - Град на изгубени души

Кинжалът на Люк.

Клеъри се обърна към майка си, която го бе хвърлила. Ала Джослин не я гледаше. Тя се втурна към Люк, коленичи върху окървавения килим и взе главата му в скута си. Очите му бяха затворени, алена струйка се процеждаше от ъгълчето на устата му. Камата на Себастиан, изцапана с кръвта му, лежеше на няколко крачки от тях.

— Мамо — прошепна Клеъри. — Той…

— Камата беше сребърна. — Гласът на Джослин трепереше. — Няма да се оправи толкова бързо, колкото обикновено. Не и без специално лечение.

Тя докосна лицето на Люк с връхчетата на пръстите си. Гърдите му се вдигаха и спускаха, облекчено забеляза Клеъри, макар дишането му да бе повърхностно. Усети вкус на сълзи в гърлото си и за миг бе поразена от спокойствието на майка си. Ала все пак това бе същата жена, която някога бе стояла насред останките от изпепелената си къща, заобиколена от овъглените тела на семейството си, в това число родителите и сина й… и го беше превъзмогнала.

— Донеси няколко кърпи от банята — нареди Джослин. — Трябва да спрем кървенето.

Залитайки, Клеъри се изправи и почти слепешком отиде в малката облицована с плочки баня. Откачи сивата хавлия, която висеше на вратата и се върна в дневната. Джослин подкрепяше главата на Люк с една ръка, а в другата държеше мобилен телефон. Когато Клеъри се приближи, тя пусна телефона и взе кърпата. Сгъна я надве и я притисна към раната върху гърдите на Люк. Пред очите на Клеъри крайчетата на сивата тъкан започнаха да се напояват с кръв.

— Люк — прошепна тя. Той не помръдна, лицето му имаше ужасен сивкав цвят.

— Обадих се на глутницата — каза Джослин, без да я поглежда, и Клеъри си даде сметка, че не й бе задала нито един въпрос за Джейс и Себастиан, нито пък защо двамата с Джейс се бяха появили от стаята й и какво бяха правили там. Цялото й внимание бе насочено към Люк. — Имат няколко членове, които патрулират наблизо. Веднага щом дойдат, се махаме оттук. Джейс ще се върне за теб.

— Не можеш да си сигурна… — думите едва излизаха през свитото гърло на Клеъри.

— Мога — прекъсна я Джослин. — Валънтайн се върна за мен след петнайсет години. Всички мъже от рода Моргенстърн са такива. Никога не се отказват. Той ще дойде за теб.

Джейс не е Валънтайн. Ала думите замряха върху устните на Клеъри. Искаше да коленичи, да вземе ръката на Люк в своите, да я стисне и да му каже, че го обича. Вместо това си спомни допира на Джейс в стаята й и не го стори. Тя беше виновна. Не заслужаваше да утешава Люк. Нито себе си. Заслужаваше болка и угризения.

Откъм верандата се разнесе шум от стъпки и гласове. Джослин рязко вдигна глава.

Глутницата.

— Клеъри, иди и си събери нещата. Вземи каквото ще ти трябва, но не повече, отколкото можеш да носиш. Няма да се върнем в тази къща.

Подранили ситни снежинки се сипеха като пух от оловносивото небе, докато Клеъри и майка й бързаха по „Грийнпоинт Авеню” навели глави срещу бръснещия вятър, долитащ откъм Ийст Ривър.

Джослин не бе казала нито дума, откакто бяха оставили Люк в изоставения полицейски участък, който служеше за щаб на глутницата. Всичко бе станало като на сън — глутницата, пренесла своя водач там, комплекта за първа помощ, Клеъри и майка й, мъчейки се да зърнат Люк, докато вълците сякаш бяха затворили редиците си срешу тях. Клеъри знаеше защо не могат да го откарат в мунданска болница, но въпреки това бе невъобразимо трудно да го оставят в онази стая с варосани стени, която им служеше за лечебница.

Не ставаше въпрос за това, че вълците не ги харесваха, просто годеницата на Люк и нейната дъщеря не бяха част от глутницата и никога нямаше да бъдат. Клеъри се бе огледала за Мая, съюзник сред върколаците, ала нея я нямаше. Най-сетне Джослин я бе изпратила да чака в коридора, тъй като стаята беше препълнена, и Клеъри се бе свлякла на пода, прегърнала раницата в скута си. Беше два часът сутринта и тя никога не се бе чувствала толкова самотна. Ако Люк умреше…

Почти не помнеше живота си без него. Именно благодарение на него и на майка си знаеше какво е да те обичат безрезервно. Един от първите й спомени бе как Люк я вдига, за да я настани върху удобния клон на ябълковото дърво във фермата му на север. В лечебницата той хъхреше мъчително, докато третият в глутницата, Бат, отваряше комплекта за първа помощ. Хората хъхрят, когато издъхват, припомни си Клеъри. Не можеше обаче да се сети какво бе последното, което бе казала на Люк. Не трябваше ли да можеш да си спомниш какво е последното, което си казал някому, преди той да умре?