Касандра Клеър - Град на изгубени души

В продължение на един дълъг миг остана така, стиснала ръба на дивана, докато болката премине, а после си пое дълбоко дъх и се върна в дневната.

Майка й седеше на стол с позлатена облегалка, обвила изящните си пръсти около чаша топла вода с лимон. Магнус се бе отпуснал на един бонбоненорозов диван, вдигнал зелените си пантофи върху малката масичка.

— Глутницата успя да го стабилизира — тъкмо казваше Джослин уморено. — Само че не са сигурни докога. Мислиха, че острието трябва да е било поръсено със сребърен прах, но явно е било нещо друг. Върхът му… — Тя вдигна поглед, видя Клеъри и замълча.

— Всичко е наред, мамо. Достатъчно съм голяма, за да чуя какво е състоянието на Люк.

— Ами и те не са сигурни — меко каза Джослин. — Връхчето на острието се е счупило в едно от ребрата и се е забило в костта, но не могат да го извадят. То… то се движи.

— Движи се? — Магнус изглеждаше озадачен.

— Когато опитаха да го извадят, то потъна още по-надълбоко в костта и едва не я строши — обясни Джослин. — Той е върколак и се възстановява бързо, но това парченце е вътре в тялото му, дращи органите му и пречи на раната да зарасне.

— Демонски метал — каза Магнус. — Не сребро.

Джослин се приведе напред.

— Можеш ли да му помогнеш? Колкото и да струва, ще ти…

Магнус се изправи. Пантофите с извънземни и разчорлената му коса изобщо не отговаряха на сериозността на положението.

— Не съм сигурен.

— Но нали изцели Алек — намеси се Клеъри. — Когато Великият демон го рани…

Магнус бе започнал да крачи напред— назад.

— Тогава знаех какъв е проблемът. А сега не знам точно за какъв демонски метал става дума. Мога да опитам различни целебни магии, но това не е най-бързият начин да му помогнем.

— Тогава кой е? — попита Джослин.

— Претор Лупус. Вълците пазители. Познавах човека, който я основа, Улеи Скот. Заради някои… произшествия той силно се интересуваше от всякакви подробности за ефекта на демонските метали и вещества върху ликантропите, по същия начин, по който Мълчаливите братя водят архиви на начините за лекуване на нефилимите. С течение на времето Претор Лупус стана доста затворена и потайна организация, за съжаление. Но информацията е достъпна за членовете й.

— Люк не е член — каза Джослин. — А списъкът с имената им се пази в тайна…

— Ами Джордан? — обади се Клеъри. — Джордан е един от тях. Той може да провери. Ще му се обадя.

— Аз ще му се обадя — възрази Магнус. — Не мога да проникна в щаба на Претор Лупус, но мога да предам съобщение, което ще има някаква тежест. Ей сега се връщам.

И той се отправи към кухнята с мека стъпка, а антенките на пантофите му се поклащаха лекичко като водорасли, полюшвани от течението.

Клеъри се обърна към майка си, която се взираше в чашата с топла вода. Това бе една от любимите й тонизиращи напитки, макар че Клеъри изобщо не проумяваше как на някого може да му харесва да пие топла, кисела вода. Снегът се бе просмукал в косата на майка й и сега, когато изсъхваше, тя бе започнала да се накъдря, точно както правеше и косата на Клеъри, когато беше влажно.

— Мамо — каза тя и Джослин вдигна глава. — Ножът, който хвърли… у Люк… в Джейс ли се целеше?

— В Джонатан. — Майка й за нищо на света не би го нарекла Себастиан, знаеше Клеъри.

— Просто… — Клеъри си пое дълбоко дъх. — То е почти същото. Нали видя. Когато прониза Себастиан, на Джейс му потече кръв. Сякаш двамата са… отразени един в друг. Порежеш ли Себастиан, проливаш кръвта и на Джейс. Убиеш ли го, убиваш и Джейс.

— Клеъри… — Джослин разтърка уморените си очи. — Може ли да не го обсъждаме точно сега?

— Но ти каза, че той ще се върне за мен. Джейс, имам предвид. Трябва да съм сигурна, че няма да го нараниш…

— Е, няма как да си. Защото няма да ти обещая нищо такова, Клеъри. Съжалявам. — Майка й я гледаше с нетрепващ поглед. — Видях ви да излизате от стаята ти.

Клеъри се изчерви.

— Не искам да…

— Какво? Да говоришза това? Е, много съжалявам. Ти повдигна темата. Имаш късмет, че вече не съм в Клейва. Откога знаеш къде е Джейс?

— Не знам къде е. Днес за първи път говорих с него, откакто изчезна. Вчера го видях в Института със Себ… с Джонатан. Алек, Изабел и Саймън знаят, но не можех да кажа на никой друг. Попадне ли в ръцете на Клейва… не, не мога да го допусна.

Джослин вдигна зелените си очи.

— И защо не?

— Защото това е Джейс. Защото го обичам.

— Само че това не е Джейс. Точно там е цялата работа, Клеъри. Той вече не е онзи, който беше. Не виждаш ли…