Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Та те не могат да лъжат.

— Знаеш какво имам предвид. „Феите са измамливи” звучи изтъркано, ала е така.

Клеъри завъртя глава и го погледна, опряла брадичка на ключицата му. Саймън автоматично вдигна ръка и обгърна раменете й, притегляйки я към себе си. Тялото му беше хладно, ризата

— все още влажна от дъжда. Обикновено правата му коса бе изсъхнала в навити от вятъра къдрици.

— Повярвай ми, и на мен не ми е приятно да се забърквам с тях. Но бих го сторила за теб — каза тя. — Ти също би го направил за мен, нали?

— Разбира се. Въпреки това си остава лоша идея. — Саймън завъртя глава и я погледна. — Знам как се чувстваш Когато баща ми умря…

Тялото на Клеъри се напрегна.

— Джейс не е мъртъв.

— Знам. Не се опитвах да кажа, че е мъртъв. Просто. Не е нужно да казваш, че се чувстваш по-добре, когато съм с теб. Защото аз винаги съм с теб. Скръбта те кара да се чувстваш сама, но не е така. Знам, че не вярваш в. в религията, така, както аз, но поне можеш да повярваш, че си заобиколена от хора, които те обичат, нали?

Очите му бяха широки, пълни с надежда. Бяха тъмнокафяви, както винаги, но и някак различни, сякаш към цвета им бе прибавен още един слой, така, както и кожата му изглеждаше едновременно прозрачна и без пори.

„Вярвам го”, помисли си Клеъри. „Просто не съм сигурна дали има някакво значение.”

Тя нежно го побутна с рамо.

— Мога ли да те попитам нещо? Малко е лично, но е важно.

В гласа на Саймън се промъкна предпазлива нотка.

— Какво?

— Сега, като носиш знака на Каин, означава ли това, че ако случайно те изритам през нощта,

някаква невидима сила ще ме ритне седем пъти по кокалчетата? Почувства как той се разсмя.

— Лека нощ, Фрей.

— Човече, реших, че си забравил, че живееш тук — каза Джордан в мига, в който Саймън пристъпи в дневната на малкия им апартамент, стиснал подрънкващите ключове в ръка.

Обикновено Джордан можеше да бъде открит изтегнал се върху футона им, провесил дългите си крака навън и стиснал контролера на игровата конзола. Днес също беше на футона, но седеше изправен. Широките му рамене бяха приведени напред, ръцете — пъхнати в джоба на дънките му, а контролерът не се виждаше никъде. Звучеше облекчен, че Саймън се е прибрал и само след миг Саймън разбра защо.

Джордан не беше сам. В пълното с бучки, тапицирано с оранжево кадифе кресло насреща му (не може да се каже, че мебелите на Джордан си подхождаха особено) седеше Мая, сплела необуздано къдравата си коса в две плитки. Последният път, когато Саймън я бе видял, тя беше страхотно издокарана за парти, ала сега носеше обичайните си дрехи — дънки с оръфани ръбове, тениска с дълъг ръкав и кожено яке с карамелен цвят. Изглежда се чувстваше също толкова неловко, колкото и Джордан, както седеше с изправен гръб, зареяла поглед към прозореца. При появата на Саймън тя облекчено се изправи на крака и го прегърна.

— Здрасти — поздрави тя. — Отбих се да видя как я караш.

— Добре съм. Така де, доколкото е възможно с всичко, което се случва.

— Нямах предвид това с Джейс. Г оворех за теб. Ти как си?

— Аз? — слиса се Саймън. — Аз съм добре. Тревожа се за Изабел и Клеъри. Нали знаеш, Клейвът я разследваше…

— Чух, че са я оправдали. Това е добре. — Мая го пусна. — Но си мислех за теб. И за случилото се с майка ти.

— Откъде знаеш? — Саймън погледна към Джордан, но той поклати едва забележимо глава. Не го беше научила от него.

Мая подръпна една от плитките си.

— Ако щеш вярвай, срещнах Ерик. Той ми каза какво е станало и че заради това през последните две седмици не си свирил с „Хилядолетен мъх”.

— Всъщност, те си промениха името — обади се Джордан. — Сега се казват „Среднощно бурито”.

Мая му хвърли подразнен поглед и той се сниши на мястото си. Саймън се зачуди какво ли бяха обсъждали, преди да се прибере.

— Говорил ли си с някой друг от семейството си? — меко попита Мая. В кехлибарените й очи се четеше загриженост и макар да знаеше, че е глупаво, Саймън си даде сметка, че не му харесва да го гледат така. Сякаш от нейната тревога проблемът ставаше реален и той не можеше да се преструва, че нищо не се е случило.

— Аха. Със семейството ми всичко е наред.

— Нима? Защото си забрави телефона тук — Джордан вдигна апарата от масата — и сестра ти от вчера звъни през пет минути.

Вътрешностите на Саймън се вледениха, докато поемаше телефона от Джордан. Седемнайсет неприети повиквания от Ребека.

— По дяволите — изруга той. — Надявах се да се размина с това.