Касандра Клеър - Град на изгубени души

Изми си зъбите и докато излизаше от банята, връзвайки вълнистата си коса на опашка, видя Саймън да прибира в раницата си бутилка, за която бе почти сигурна, че съдържа кръвта, която си бе купил от „При Таки”.

Приближи се до леглото и разроши косата му.

— Можеш да я държиш в хладилника, ако искаш В случай че не я харесваш със стайна температура.

— Всъщност, леденостудената кръв е по-гадна от тази със стайна температура. Най-хубава е топла, но мисля, че на майка ти няма да й се хареса особено, ако взема да си я претоплям в тенджерите й.

— Джордан наистина ли няма нищо против? — попита Клеъри, чудейки се дали Джордан изобщо си спомня, че Саймън живее при него. През последната седмица Саймън бе прекарал всички нощи у тях. Първите няколко дни след изчезването на Джейс Клеъри не можеше да заспи. Натрупваше пет завивки отгоре си и въпреки това не успяваше да се стопли. Лежеше будна, зъзнеше и си представяше как през вените й бавно се процежда замръзнала кръв, а ледени кристали се увиват като мрежа от корали около сърцето й. Сънищата й бяха пълни с черни морета, огромни късове лед, замръзнали езера и Джейс. Така и не успяваше да види лицето му, скрито от сенки, пелени от облаци или от собствената му лъскава коса, когато се извърнеше от нея. От време на време се унасяше, само за да се събуди след няколко минути, винаги със същото отвратително чувство, че се дави.

Първият ден, след като я разпитваха в Съвета, тя се прибра у дома и се пъхна в леглото. Лежа там, напълно будна, докато откъм прозореца се разнесе почукване и Саймън се мушна вътре, при което едва не тупна на пода. Без да каже нито дума, той се покатери върху леглото и се опъна до нея. Кожата му бе студена от хладната нощ навън и от него се носеше дъх на градски въздух и приближаващия зимен мраз.

Клеъри бе допряла рамото си до неговото, разтопявайки частица от напрежението, стиснало тялото й като в железен юмрук. Дланта му беше студена, ала въпреки това позната, като допира на кадифеното му сако до ръката й.

— Колко дълго можеш да останеш? — прошепнала бе тя в мрака.

— Колкото поискаш.

Тя се бе обърнала на една страна, за да го погледне.

— Изи няма ли да има нещо против?

— Именно тя настоя да дойда. Каза ми, че не можеш да спиш и че ако присъствието ми ти помага, мога да остана. Поне докато заспиш.

Клеъри бе въздъхнала облекчено.

— Остани цялата нощ Моля те.

И той го бе сторил. Тази нощ Клеъри не сънува кошмари.

Докато Саймън беше там, тя спеше дълбоко, без да сънува — същински океан от мрак и безпаметност. Забрава, в която нямаше болка.

— Джордан не го е грижа за кръвта — отвърна Саймън. — Интересува го единствено това да се чувствам удобно в собствената си кожа. Да приема вампира в себе си и тям подобни дрънканици.

Клеъри се настани на леглото до него и прегърна една възглавница.

— А вампирът в теб различен ли е от онзи, когото виждаме?

— Определено. Той настоява да нося тениски, които разкриват корема ми, и федора. Но аз се съпротивлявам.

По устните на Клеъри пробяга бегла усмивка.

— Значи вътрешният ти вампир е Магнус?

— А, това ми напомни нещо. — Саймън бръкна в раницата си, извади две книжки с манга и ги размаха тържествуващо, преди да й ги подаде. — „Ма§ 1са1 ^ОVе Оепйетап”, брой петнайсет и шестнайсет. Изчерпани във всички книжарници, с изключение на „Мидтаун комикс”.

Клеъри ги взе и погледна пъстрите корици. Някога сигурно би изпискала от радост, ала сега едва успя да се усмихне на Саймън и да му благодари. Все пак го беше направил за нея, напомни си тя — жест на истински приятел, макар точно сега да й се струваше немислимо да се развлече с тях.

— Страшен си — каза и го побутна приятелски с рамо. След това се облегна на възглавниците с мангата в скута. — И благодаря, че дойде с мен при кралицата на феите. Знам, че мястото трябва да е събудило гадни спомени, но… винаги се чувствам по-добре, когато си до мен.

— Ти беше чудесна. Справи се с кралицата като професионалист — заяви Саймън и се изтегна до нея. Раменете им се докосваха, докато двамата гледаха тавана с познатите пукнатини и блещукащите в тъмното звезди, които отдавна бяха престанали да светят. — Е, ще го направиш ли? Ще откраднеш ли пръстените?

— Да. — Клеъри изпусна дъха, който беше задържала. — Утре. По обяд има заседание. Всички ще присъстват. Ще го направя тогава.

— Не ми харесва, Клеъри.

Клеъри усети как тялото й се напряга.

— Кое не ти харесва?

— Да се забъркваш с феите. Те са лъжовна раса.