Касандра Клеър - Град на изгубени души

ризата му, повдигайки я лекичко, така че хладните му пръсти сега почиваха върху гръбнака на Алек, който се долепи още по-плътно до него, притискайки го между масата и тялото си. Не че Магнус имаше нещо против.

— Хайде — прошепна Алек в ухото му. — Късно е. Да си лягаме.

Магнус прехапа долната си устна и погледна през рамо към листовете върху масата и древните букви на непознатия език.

— Ти върви. Аз идвам след малко… пет минути.

— Добре. — Алек се изправи. Прекрасно знаеше, че когато Магнус потъне в проучванията си, петте минути много лесно се превръщат в пет часа. — Ще се видим там.

— Шшт.

Клеъри долепи пръст до устните си, преди да даде знак на Саймън да мине преди нея през входната врата. Всички светлини в къщата на Люк бяха угасени, дневната тънеше в тишина и мрак. Клеъри побутна Саймън към стаята си и тръгна към кухнята, за да си вземе чаша вода. Не бе изминала и половината разстояние, когато замръзна на място.

От дъното на коридора се носеше гласът на майка й. Ясно долови напрежението в него.

Също като Клеъри, чийто най-голям кошмар бе да изгуби Джейс, така и майка й изживяваше своя най-голям ужас. Мисълта, че синът й е някъде там, способен на всичко, я раздираше отвътре.

— Но те я оправдаха, Джослин. — Клеъри чу отговора на Люк, чийто глас ту се повишаваше леко, ту отново се снижаваше до шепот. — Няма да има никакво наказание.

— Вината е моя. — Думите на Джослин звучаха приглушено, сякаш бе заровила лице в рамото на Люк. — Ако не бях дала живот на. на онова създание, сега Клеъри нямаше да преживява всичко това.

— Не би могла да знаеш. — гласът на Люк се превърна в шепот и макар Клеъри да знаеше, че е прав, за миг я обзе мимолетен, гузен пристъп на гняв против майка й. Джослин трябваше да убие Себастиан още в люлката, та никога да не бе имал възможност да порасне и да съсипе живота на всички им, помисли си тя и начаса се ужаси от себе си. Обърна се и забързано се отправи към другата част на къщата, втурвайки се в стаята и затваряйки вратата след себе си така, сякаш някой я гонеше.

Саймън, който се бе настанил на леглото и играеше на някаква видео игра, изненадано вдигна глава.

— Всичко наред ли е?

Клеъри опита да се усмихне. Саймън бе толкова позната гледка в тази стая — докато растяха, неведнъж бяха преспивали у Люк. Беше направила всичко по силите си, за да превърне това място в своята стая, вместо в спалня за гости. В рамката на огледалото над тоалетката безразборно бяха втъкнати снимки: на тях със Саймън, на семейство Лайтууд, на нея и Джейс, на майка й. Люк й бе подарил чертожно табло и пособията й за рисуване бяха прилежно подредени в шкафчето до него. Беше окачила и плакати от любимите си аниме поредици — „РиПте1а1 А1скетшГ, „Кигоит КепвЪт”, „В1еасЬ”.

Навсякъде се виждаха и доказателства за живота й на ловец на сенки — дебелият Кодекс на ловците на сенки с надраскани в полетата бележки и рисунки, лавица с книги за окултното и паранормалното, стилито й върху писалището, както и нов глобус, подарък от Люк, върху който бе отбелязан Идрис със златни граници насред Европа.

А Саймън, седнал по турски върху леглото, бе едно от малкото неща, които принадлежаха както на стария, така и на новия й живот. Той я гледаше с тъмните си очи, които се открояваха върху бледото му лице, а знакът на Каин едва забележимо проблясваше на челото му.

— Майка ми — обясни Клеъри и се облегна на вратата. — Всичко това определено не й понася.

— Не изпитва ли облекчение? Задето те оправдаха, имам предвид.

— Не може да престане да мисли за Себастиан. Обвинява себе си.

— Не тя, а Валънтайн е отговорен за това, в което се е превърнал Себастиан.

Клеъри не отговори. Беше си припомнила ужасната мисъл, която й бе минала през главата преди малко — че майка й е трябвало да убие Себастиан още като бебе.

— И двете — продължи Саймън — се обвинявате за неща, за които не сте отговорни. Ти се укоряваш, задето си оставила Джейс сам на покрива…

Клеъри рязко вдигна глава и го погледна изпитателно. Не помнеше да го е казвала на глас, макар наистина да бе така.

— Никога.

— Правиш го — настоя Саймън. — Ала аз също го оставих. Изи го остави, Алек го остави. а Алек е неговият парабатай. Нямаше как да знаем. Пък и можеше да е и по-лошо, ако бе останала с него.

— Възможно е.

На Клеъри не й се говореше за това. Избягвайки погледа на Саймън, тя се отправи към банята, за да си измие зъбите и да нахлузи пухкавата си пижама. Избягваше да се поглежда в огледалото — ненавиждаше колко бе бледа и какви сенки имаше под очите. Тя бе силна, нямаше да позволи това да я пречупи. Имаше план. Дори и той да бе леко безразсъден и да предполагаше кражба от Института.