Касандра Клеър - Град на изгубени души

— Май съм виждала нещо такова — бавно каза Изабел. — Два елфически пръстена в стъклен шкаф на втория етаж на библиотеката.

— Искате да открадна нещо от Института? — учудено попита Клеъри. Това определено не беше начело в списъка на услугите, които би могла да очаква да й бъдат поискани от кралицата.

— Не искам да ги откраднеш — поправи я кралицата, — а да ги върнеш на законните им собственици.

— И тогава ще откриете Джейс? — попита Клеъри. — И не ми отговаряйте с „може би”. Какво точно ще направите?

— Ще ви помогна да го намерите — отвърна кралицата. — Давам ти думата си, че помощта ми ще бъде неоценима. Мога например да ти кажа защо никоя от издирващите ви магии не е успяла. Мога да ви кажа в кой град е най-вероятно да бъде открит…

— Но Клейвът ви разпита — прекъсна я Саймън. — Как успяхте да ги излъжете?

— Така и не ми зададоха правилните въпроси.

— Но защо ви е да ги лъжете? — настоя Изабел. — На кого сте верни в цялата тази ситуация?

— Никому. Джонатан Моргенстърн би могъл да бъде могъщ съюзник, ако преди това не го превърна в свой враг. Защо да го излагам на опасност или да си навличам гнева му, без да спечеля нищо от това? Феите са древна раса; не вземаме прибързани решения, а изчакваме да видим накъде ще задуха вятърът.

— Ала тези пръстени значат за вас достатъчно, за да рискувате да го разгневите? — попита Алек.

В отговор кралицата просто се усмихна — ленива усмивка, пълна с обещания.

— Смятам, че за днес стига — каза тя. — Върнете се с пръстените и тогава отново ще говорим.

Клеъри се поколеба и погледна Алек и Изабел.

— Вие съгласни ли сте? Да откраднем от Института?

— Ако това ще ни помогне да намерим Джейс — каза Изабел.

Алек кимна.

— Всичко, каквото е необходимо.

Клеъри отново се обърна към кралицата, която я наблюдаваше очаквателно.

— В такъв случай — споразумяхме се.

Кралицата се протегна и по устните й се разля усмивка на задоволство.

— На добър час, малки ловци на сенки. И едно последно предупреждение, макар с нищо да не сте го заслужили. Ще сторите добре да премислите доколко е разумно да търсите своя приятел. Защото както често се случва, когато изгубите нещо скъпоценно, откриете ли го, то невинаги е такова, каквото го помните.

Беше почти единайсет часът, когато Алек застана пред вратата на Магнус в Г рийнпоинт. Изабел го бе убедила да вечерят в „При Таки” заедно с Клеъри и Саймън и макар в началото да се опъваше, остана доволен, че се съгласи. Нуждаеше се от няколко часа, за да въведе ред в чувствата си след случилото се в двора на феите. Не искаше Магнус да види колко силно го е разтърсил магическият прах на кралицата.

Вече не беше нужно да звъни на Магнус, за да го пусне в сградата, тъй като имаше ключ — нещо, от което се гордееше, без сам да е сигурен защо. Отключи вратата и пое по стълбите, минавайки покрай съседа на Магнус от първия етаж. Въпреки че никога не бе виждал обитателите на просторния апартамент, те очевидно изживяваха страстна любовна история. Веднъж по цялата площадка бяха пръснати нечии вещи, заедно с бележка, прикрепена към ревера на едно сако и адресирана до „Лъжещия лъжец, който лъже”. Тази вечер на вратата беше залепен букет цветя, в който беше втъкната картичка с надпис „СЪЖАЛЯВАМ”. Типично за Ню Йорк — човек винаги знаеше за живота на съседите си повече, отколкото му се искаше.

Вратата на Магнус беше открехната и в коридора долиташе тиха музика. Днес беше Чайковски. Алек усети как напрежението в раменете му се изпарява, когато вратата на апартамента се затвори зад гърба му. Никога не бе сигурен как ще изглежда мястото (този път декорът беше минималистичен, с бели дивани, червени масички и приковаващи погледа черно— бели снимки от Париж по стените), но бе започнал да се чувства все по-комфортно в него, сякаш се прибираше у дома. Миришеше на онези неща, които той свързваше с Магнус: мастило, одеколон, чай „Лапсанг Сушонг” и прегоряла захар — дъхът на магия. Той вдигна Председателя Мяу, който бе задрямал на перваза, и се отправи към кабинета.

Магнус вдигна поглед, когато Алек прекрачи прага. Носеше дънки и черна тениска с капси по яката и ръкавите — подчертано сдържано облекло за него. Черната коса падаше около лицето му, разрошена и щръкнала тук— таме, сякаш безброй пъти бе прокарвал пръсти през нея в раздразнение; котешките му очи бяха натежали от умора. При появата на Алек той остави химикалката и се усмихна широко.