Касандра Клеър - Град на изгубени души

Изглеждаше пораснала, помисли си Саймън, докато влизаха в парка през една дупка в каменната ограда на Пето авеню. Не по лош начин, просто беше различна от момичето, с което бе прекрачил прага на клуб „Пандемониум” в онази нощ, която завинаги промени всичко. Беше станала по-висока, но не беше само това. Изражението й бе по-сериозно, в походката й имаше повече грация и сила, по-съсредоточени, зелените й очи не танцуваха насам— натам. С внезапен прилив на изненада, Саймън си даде сметка, че тя все повече заприличва на Джослин.

Клеъри спря в кръг от дървета, от които се процеждаха капки; клоните им спираха по-голямата част от дъжда и Клеъри и Изабел облегнаха чадърите си на две близки дървета. Клеъри разкопча верижката около шията си, остави сребърното звънче да се плъзне в дланта й и ги огледа един по един със сериозно изражение.

— Съществува известен риск — каза тя. — И съм почти сигурна, че поема ли го, връщане назад няма да има. Така че ако някой от вас не иска да дойде с мен, няма проблем. Ще го разбера.

Саймън се пресегна и сложи ръка върху нейната. Нямаше какво да премисля — където бе Клеъри, там бе и той. Бяха преживели твърде много заедно, за да не е така. Изабел последва примера му, а след нея и Алек; от дългите му черни мигли като сълзи се процеждаха дъждовни капки, ала по лицето му се четеше решимост. Четиримата здраво стиснаха ръце.

Клеъри разлюля звънчето.

Светът се завъртя около тях. Клеъри си помисли, че не бе същото като да бъдеш запратен в портал, когато все едно скачаш в сърцето на мощна вихрушка — това бе по-скоро като да се намираш на въртележка, която се върти все по-бързо и по-бързо. Замаяна, останала без дъх, тя изведнъж почувства как всичко спира и ето че отново стоеше неподвижна, стиснала ръцете на Изабел, Алек и Саймън.

Те се пуснаха и Клеъри се огледа наоколо. Познаваше този тъмнокафяв, облян в светлина коридор, който сякаш бе изваян от кехлибар. Подът беше гладък, изтъркан от краката на феи, прекосявали го в продължение на хиляди години. От късчетата злато по стените струеше светлина, а в края на коридора имаше многоцветна завеса, която се поклащаше напред— назад, сякаш раздвижвана от невидим полъх, макар че в подземието нямаше никакъв вятър. Когато се приближи малко, Клеъри видя, че завесата е съшита от пеперуди, някои от които все още бяха живи и борбата им да се отскубнат караше завесата да потрепва, сякаш разлюляна от лек повей.

Клеъри мъчително преглътна горчилката, надигнала се в гърлото й.

— Ехо? — провикна се тя. — Има ли някой?

Завесата се отмести настрани и елфическият рицар Мелиорн пристъпи в коридора. Носеше същите бели доспехи, които Клеъри си спомняше, ала сега върху гърдите му имаше магически символ — същите четири букви, които украсяваха одеждите на Люк и говореха, че е член на Съвета. Нов беше и белегът върху лицето му, точно под очите му с цвят на листа. Той я изгледа студено.

— Кралицата на феите не се поздравява с варварското човешко „ехо”, все едно викаш слуга. Правилният поздрав е „добра среща”.

— Но ние не сме срещнали никого — възрази Клеъри. — Дори не знам дали е тук.

Мелиорн я изгледа укорително.

— Ако кралицата не беше тук, готова да те приеме, звънчето нямаше да те доведе при нас. А сега ела с мен и вземи спътниците си със себе си.

Клеъри се обърна, за да даде знак на останалите, а след това последва елфа през завесата от изтезавани пеперуди, свивайки рамене с надеждата, че никоя част от крилцата им няма да я докосне.

Един по един четиримата пристъпиха в покоите на кралицата. Клеъри примигна изненадано. Мястото бе съвършено различно от предишния път, когато бе дошла тук. Кралицата се бе излегнала върху златисто— бял диван, а около нея, като гигантска шахматна дъска, се разстилаше под на бели и черни квадрати. От тавана се спускаха опасни на вид шипове, всеки един от тях — пронизал малки тресавищни духчета, чиято обикновено ослепителна светлина потрепваше, докато те умираха. Цялата стая блещукаше от тяхното сияние.

Ако не се броеше Мелиорн, който отиде да застане до кралицата, в стаята нямаше други придворни. Кралицата бавно се надигна. Беше все така красива в прозирната си златисто— сребърна рокля и косата с цвят на розова мед, чиито кичури тя внимателно подреди над бялото си рамо. Клеъри се зачуди защо изобщо си прави труда. От всички в стаята единственият, на когото красотата й можеше да въздейства, бе Саймън, а той я ненавиждаше.

— Добра среща, нефилими, дневни вампире — поздрави тя и им кимна. — Дъще на Валънтайн, какво те води при мен?