Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Ще се наложи да създадем правила - продължи той. -Много строги. За това, кога можем да се виждаме. Ще трябва да бъдем внимателни. Много по-внимателни, отколкото досега. Никакъв плаж повече, никакво студио. Ще трябва да бъдем абсолютно сигурни, всеки път, че се намираме на място, където никой не може да ни види.

Ема кимна.

- Не бива и да говорим за това - добави тя. - Не и в Института. Не и там, където някой би могъл да ни чуе.

Джулиън кимна. Зениците му бяха леко разширени, очите му имаха цвета на буря, надвиснала над океана.

- Имаш право. Не бива да говорим тук. Ще приготвя нещо за хапване на децата, така че да не ме търсят повече, а после ще се срещнем на плажа, окей? Знаеш къде.

Където те извадих от водата. Където започна всичко това.

- Окей - отвърна Ема след миг колебание. - Ти върви пръв и ще се срещнем там. Но все още трябва да ти кажа нещо.

- Стига само да не е, че не искаш това...

Ема се повдигна на пръсти и го целуна. Дълга, бавна, опияняваща целувка, която изтръгна нисък стон от гърлото му.

Когато най-сетне се отдръпна от него, той я гледаше.

- Как се справят хората с тези чувства? - Изглеждаше искрено озадачен. - Как успяват да се откъснат един от друг дори за миг, когато са влюбени?

Ема преглътна внезапния порив да заплаче. „Влюбени." Никога досега не го беше казвал.

„Обичам те, Джулиън Блекторн", помисли си, докато го гледаше, застанал в стаята й, както милион пъти преди и все пак сега бе съвършено различно. Как бе възможно нещо да е толкова безопасно и познато и едновременно с това - така ужасяващо и всепоглъщащо, и ново?

Върху касата на вратата зад него виждаше бледите резки, с които някога всяка година отбелязваха ръста си. Бяха спрели да го правят, когато Джулиън стана по-висок от нея и сега най-високата чертичка се намираше много по-ниско от главата му.

- Ще се видим на плажа - прошепна Ема.

Той се поколеба за миг, а после кимна и излезе от стаята. Лошо предчувствие се надигна в гърдите й, докато го гледаше как си тръгва... Как ли щеше да реагира на онова, което й беше казал Малкълм? Дори да го отхвърлеше като лъжа, как бе възможно да планираш един живот, изпълнен с лъжи и криене, като нещо щастливо? Ема никога не беше виждала смисъла от годежните тържества [макар да се радваше за Изабел и Саймън), ала сега вече разбра: когато си влюбен, искаш да кажеш на всички, а именно това те не можеха да сторят.

Поне би могла да го успокои, че го обича. Че винаги ще го обича. Че никой не би могъл да го измести.

Мислите й бяха прекъснати от рязък звук. Телефонът й. Приближи се до бюрото и го взе, извиквайки главния екран с палец.

Върху него имаше съобщение, написано с големи червени букви.

СПЕШНО.

ЕЛА ВЕДНАГА МОЛЯ ТЕ.

КИТ РУК

- Кристина?

Кристина бавно се изпъна. Гърбът и краката я боляха; беше заспала в стола до леглото си. Вероятно би могла да се свие на пода, но така нямаше да вижда Диего.

Раната на рамото му се бе оказала много по-тежка, отколкото бе предположила - дълбоко порязване, заобиколено от зачервено изгаряне, оставено от черна магия, заради която целителните руни нямаха почти никакъв ефект. Беше срязала бойното му облекло, за да го свали от него, както и ризата отдолу, подгизнала от пот и кръв.

Беше донесла кърпи и бе застлала леглото с тях, навлажнявайки няколко, за да избърше кръвта от лицето и шията му. Беше му дала болкоуспокояваща руна след болкоуспокояваща руна, иратце след иратце. Въпреки това той бе прекарал по-голямата част от нощта, мятайки се неспокойно в леглото, буреносно черната му коса беше разпиляна върху възглавниците.

Никога, откакто бе напуснала Мексико, Кристина не си бе спомняла по-ясно и по-болезнено какво бяха двамата един за друг като по-малки. Колко го бе обичала. Сърцето й сякаш се късаше, когато го чуваше да вика брат си, да го умолява. Jaime, Jaime, ayúdame. Помогни ми. А после бе викал и нея, и то бе още по-страшно. Cristina, no me dejes. Regresa. Кристина, не ме оставяй. Върни се.

Тук съм, казала му бе тя, estoy aquí. Ала той не се бе събудил и пръстите му се бяха вкопчили в чаршафите, докато най-сетне потъна в неспокоен сън.

Кристина не помнеше колко дълго след това бе заспала и тя. Чувала бе гласове от долния етаж, а после стъпки по коридора. Ема бе надникнала, за да провери как са двамата с Диего, прегърнала я бе и бе отишла да си легне, след като Кристина я бе уверила, че всичко е наред.

Ала сега през прозореца струеше светлина, а Диего я гледаше с очи, в които нямаше и следа от болка или треска.