Касандра Клеър - Лейди Полунощ

„Трябваше да си остана в Лова."

Той се плъзна на пода и зарови лице в шепите си.

Облак от прах, трески и мазилка се издигаше над мястото, където подът в къщата на семейство Рук беше разрушен. Сега той бе примесен с пръски кръв. Кит скочи от стола, върху който бе застанал, и се вкамени. Лицето му беше опръскано с кръв, усещаше миризмата й в стаята, гореща, металическа воня.

„Кръвта на баща ми."

Демоните се бяха събрали в кръг и разкъсваха нещо на пода. Тялото на баща му. Звук от раздиране на плът изпълни стаята. Кит усети, че му се повдига... в същия миг, в който демонът, който се беше прекатурил по стълбите, се появи със стържещ звук по тях.

Очите му, млечни луковици в порестата му глава, бяха приковани в Кит. Приближаваше се към него и Кит грабна стола до себе си и го вдигна като щит. Някъде в подсъзнанието си разбираше, че вероятно не би трябвало да е възможно за едно петнайсетгодишно момче да размахва тежко дъбово кресло, сякаш бе играчка.

Само че не го беше грижа. Беше полуобезумял от паника и ужас. Демонът се изправи на задните си крака и Кит замахна със стола, запращайки го назад. Чудовището се изправи и отново се хвърли напред. Кит финтира, но този път един от покритите с остри шипове крака се спусна надолу, разрязвайки стола надве. Демонът скочи към него, оголил зъби, и Кит вдигна останките от стола, които се пръснаха в ръцете му, а самият той политна към стената.

Ударът в главата го зашемети и като през мъгла той видя как подобното на богомолка чудовище се надвесва над него. „Нека стане бързо - помисли си той. - За бога, нека умра бързо."

Чудовището се приближаваше към него с отворена уста, пълна с редици зъби, зейнала черна паст, която изпълни цялото му зрение. Вдигна ръка, за да се предпази... Пастта идваше все по-близо и по-близо... и изведнъж сякаш се пръсна. Главата на демона отхвърча на една страна, тялото му - на друга. Зелено-черна кръв оплиска Кит.

Той погледна нагоре и през мъглата видя двама души над себе си. Едната от тях беше русокосото момиче от Института, Ема Карстерс, стиснала златен меч, изцапан с демонска кръв. До нея стоеше жена, която изглеждаше с няколко години по-голяма, висока и стройна, с дълга, къдрава кестенява коса. Кит смътно си спомняше, че я е виждал и преди... На Пазара на сенките? Не беше сигурен.

- Ти се оправи с Кит - каза Ема. - Аз ще се погрижа за мантидите.

Ема изчезна от погледа на Кит, който сега виждаше единствено другата жена. Тя имаше мило и нежно лице и го гледаше с учудваща топлота.

- Аз съм Теса Грей - каза тя. - Изправи се, Кристофър.

Кит примига. Никой никога не го наричаше Кристофър.

Никой, освен баща му, когато беше ядосан. При мисълта за Джони го прониза болка и той погледна натам, където лежеше сгърченото тяло на баща му.

За негова изненада, сега там имаше двама души. Висок мъж с тъмна коса и бастун с острие на меч се бе присъединил към Ема и двамата посичаха чудовищата наоколо. Зелена демонска кръв шуртеше като гейзер.

- Баща ми... - Кит облиза пресъхналите си устни и усети вкус на кръв. - Той...

- Ще трябва да скърбиш по-късно. Сега се намираш в голяма опасност. Може да дойдат и други от тези създания, както и още по-страшни неща.

Кит я погледна през мъглата. В устата му горчеше.

- Ти ловец на сенки ли си?

- Не съм - отвърна Теса учудващо твърдо. - Ала ти си. -Тя му протегна ръка. - Хайде, изправи се Кристофър Херондейл. От дълго време те издирваме.

- Кажи нещо - помоли Ема. - Моля те.

Ала момчето на седалката до нея мълчеше и се взираше през прозореца към океана навън. Бяха стигнали чак до крайбрежната магистрала, без Кит да каже нито дума.

- Всичко е наред - обади се Теса от задната седалка. Гласът й беше мек, но той винаги си беше такъв. - Не е нужно да говориш, Кристофър.

- Не се казвам така - заяви Кит, взирайки се през прозореца.

Ема подскочи лекичко при звука на монотонния му глас.

Знаеше, че е малко по-малък от нея, но се досещаше по-скоро от държанието му, отколкото от нещо друго. Беше доста висок и движенията му в къщата, докато се биеше с мантидите, бяха впечатляващи.

Носеше окървавени дънки и подгизнала от кръв тениска, която някога вероятно е била синя. Краищата на русата му коса лепнеха от демонска и човешка кръв.

Ема бе разбрала, че става нещо лошо в мига, в който бе пристигнала пред къщата на Джони Рук. Въпреки че мястото си изглеждаше същото, въпреки че вратата и прозорците бяха затворени и не се чуваше нищо, тя бе доловила липсата на магическата енергия, така очевидна предишния път, когато бяха дошли тук. Погледнала бе съобщението в телефона си и бе извадила Кортана.