Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Фамилията на баща ми беше Рук - измърмори Кит.

- Семейството ти е сменило няколко имена - отвърна Теса. - Това доста ни затрудни. Предполагам, че баща ти е знаел за нефилимската си кръв и се е опитвал да те скрие от нас. Да го направи, представяйки се за мундан, надарен със Зрението, определено е било хитър ход. Успял е да си създаде връзки, да защити дома си с магически бариери, да погребе истинската си самоличност. Да те скрие.

- Често казваше, че аз съм най-голямата му тайна - глухо подхвърли Кит.

Ема се качи на черния път, отвеждащ към Института.

- Кристофър - каза Теса. - Аз и Джем, ние не сме ловци на сенки. Не сме Клейвът, твърдо решен да те превърне в нещо, което не си. Ала баща ти имаше много врагове. Сега, когато той е мъртъв и не може да те защитава, те ще се опитат да ти навредят. Институтът е най-сигурното място за теб.

Кит изсумтя. Не изглеждаше нито впечатлен, нито изпълнен с доверие.

Странно бе, помисли си Ема, докато спираха в края на пътя. Единственото, по което Кит приличаше на баща си, бяха ръстът и слабата фигура. Докато слизаше от колата, свит в окървавената си тениска, очите му бяха ясносини. Бледозлатистите вълни на косата му, лицето, фините кости, изяществото му - това беше чистокръвен Херондейл. Сега беше прекалено окървавен, изподраскан и унил, за да си личи, но един ден щеше да бъде убийствено красив.

Кит погледна с отвращение към Института - дърво и стъкла, греещи под лъчите на следобедното слънце.

- Институтите не са ли нещо като затвори?

Ема изсумтя.

- Те са големи къщи. Ловци на сенки от целия свят могат да отсядат в тях. Имат милион спални. Аз живея тук.

- Все тая - отвърна Кит навъсено. - Не искам да влизам.

- Би могъл да избягаш - каза Теса и за първи път Ема долови коравината под нежния й тон, напомняне, че част от кръвта й е същата, която течеше във вените на Джейс. -Само че най-вероятно ще бъдеш изяден от някой мантид още щом слънцето залезе.

- Аз не съм ловец на сенки - отсече Кит. - Престанете да се държите така, сякаш съм.

- Е, има един много бърз тест, за да се уверим - обади се Джем. - Само ловец на сенки е в състояние да отвори вратата на Института.

- Вратата? - Кит я зяпна. Държеше едната си ръка близо до тялото и погледът на Ема се изостри. С парабатай като Джулиън, тя се бе научила да разпознава поведението на момчетата, когато се опитват да скрият, че са ранени. Може би част от кръвта по дрехите му беше негова.

- Кит... - започна тя.

- Нека видя дали съм разбрал правилно - прекъсна я той. - Ако се опитам да отворя тази врата и не успея, ще ме пуснете да си вървя.

Теса кимна. Преди Ема да успее да каже каквото и да било, Кит изкуцука по стълбите. Тя се втурна след него, следвана от Теса и Джем. Кит подпря вратата с рамо и натисна.

Вратата се отвори рязко и той влетя вътре, при което едва не събори Тиберий, който тъкмо минаваше през фоайето. Тай залитна назад и зяпна момчето на пода.

Кит бе коленичил, притиснал лявата си ръка към тялото си. Запъхтян, той се огледа наоколо, обгръщайки с поглед мраморния под, покрит с руни, мечовете, които висяха по стените. Мозайката на Ангела и Реликвите на смъртните.

- Това е невъзможно. Не може да бъде.

Учуденото изражение на Тай се стопи.

- Добре ли си?

- Ти! - Кит вдигна поглед към него. Сини и сиви очи се срещнаха. - Ти опря нож в гърлото ми.

На Тай като че ли му стана неудобно. Ръката му се вдигна и подръпна кичур от тъмната му коса.

- Беше просто работа. Нищо лично.

Кит избухна в смях. Без да престава да се смее, той се отпусна на пода. Теса коленичи до него и сложи ръце на раменете му. Ема не можеше да не види себе си през Тъмната война, осъзнала, че родителите й са мъртви.

Кит вдигна поглед към нея. Лицето му беше потъмняло. Лицето на някой, който използва цялата сила на волята си, за да не се разплаче.

- Милион спални - каза той.

- Какво? - не разбра Ема.

- Каза, че тук имало милион спални. - Той се изправи. -Ще си намеря една от тях и се затворя в нея. И ако някой се опита да изкърти вратата, ще го убия.

- Мислиш ли, че ще се оправи? - попита Ема. - Имам предвид Кит?

Стоеше на стъпалата пред Института заедно с Джем. На хоризонта океанът се издигаше и спускаше. Теса се бе поотдалечила, за да се обади по телефона. Ема чуваше гласа й в далечината, макар и да не бе в състояние да различи отделните думи.

- Можеш да му помогнеш - отвърна Джем. - Ти също си изгубила родителите си. Знаеш какво е.

- Не мисля... - Ема беше разтревожена. - Ако остане, не знам... - Помисли си за Джулиън, за чичо Артър, за Даяна, за тайните, които всички те криеха. - Не може ли и ти да останеш? - попита и се учуди на копнежа в гласа си.