Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- ¿Estas bien? 35 - прошепна тя с пресъхнало гърло.

Диего седна в леглото и чаршафът се смъкна. Доста внезапно напомняне, помисли си Кристина, че е без риза. Тя се съсредоточи върху белега на гърдите му, където го беше поразила магията на Малкълм. Беше точно над сърцето му, на мястото за сватбената руна и имаше по-наситен лилав цвят от обикновена синина. Беше почти с цвета на очите на Малкълм.

- Да, добре съм - отвърна той, мъничко изненадано. -Наистина съм добре. Ти при... - Сведе поглед надолу и за миг досущ заприлича на малкото момче, което Кристина си спомняше, момчето, което следваше пагубния пример на Хайме и мълчаливо понасяше неприятности и хокания. -Сънувах, че остана при мен.

- Наистина останах при теб. - Кристина потисна порива да се наведе и да отметне косата му назад.

- И всичко е наред? Не си спомням кой знае какво, след като се прибрахме.

Тя кимна.

- Всичко се нареди учудващо добре.

- В твоята стая ли сме? - Диего се огледа наоколо и се усмихна, забелязал нещо зад нея. - Спомням си това.

Кристина се обърна. На една полица до леглото имаше árbol de vida, дърво на живота - деликатна керамична фигурка, по която висяха керамични цветя, луни, слънца, лъвове, русалки и стрели. Ангелът Габриел си почиваше под него, облегнал гръб на дървото, с щит върху коляното си. Беше един от малкото спомени от дома, които бе взела със себе си.

- Ти го направи - каза тя. - За тринайсетия ми рожден ден.

Диего се наведе напред, облегнал длани на коленете си.

- Не ти ли липсва домът, Кристина? Дори съвсем мъничко?

- Естествено, че ми липсва - отвърна тя. Линията на гърба му беше гладка, непрекъсната. Спомняше си как бе забивала нокти в лопатките му, когато се целуваха. - Липсва ми семейството ми. Липсва ми дори трафикът в Мексико... не че тук е много по-добре. Липсва ми храната, няма да повярваш на какво казват мексиканска храна тук. Липсва ми да си хапвам jicaletas 36 в парка заедно с теб. - Тя си спомни лайм и лют пипер по пръстите си, мъничко кисело и мъничко лютиво.

- Липсваш ми - каза той. - Липсваш ми всеки ден.

- Диего... - Кристина се плъзна от стола на леглото и посегна към дясната му ръка. Беше широка и топла в нейната и тя усети натиска на семейния му пръстен върху дланта си... И двамата носеха пръстени на рода Росалес, ала върху нейния беше нарисуван знакът на семейство Мендоса, а върху неговия - този на семейство Росио. - Ти ми спаси живота. Съжалявам, че бях толкова неумолима. Би трябвало да знам. Би трябвало да те познавам по-добре.

- Кристина...

Свободната му ръка откри косата й, бузата й. Връхчетата на пръстите му докоснаха леко кожата й. Приведе се към нея, давайки й предостатъчно време да се отдръпне. Тя не го направи. Когато устните му откриха нейните, тя отметна глава, за да го целуне, а сърцето й се изпълни със странното усещане, че е тръгнала както към бъдещето, така и към миналото си.

„Все някъде - помисли си Марк. - Все трябваше да е някъде в къщата." Джулиън му беше казал, че е прибрал всичко от стаята му в кутии и ги е отнесъл в източния склад. Крайно време бе да си вземе старите вещи, така че стаята му отново да изглежда така, сякаш някой живее в нея. Което означаваше, че трябва да намери склада.

Би могъл просто да попита Джулиън, само че така и не бе успял да го намери. Може би се беше скрил някъде и се занимаваше с делата на Института. Струваше му се повече от странно, че нещата пак ще тръгнат както преди, с Джулиън, начело на Института, без Клейвът изобщо да подозира.

Несъмнено трябва да съществуваше начин да помогне на брат си, да пооблекчи товара му. Несъмнено сега, когато двамата с Ема знаеха, на Джулс щеше да му бъде по-лесно. Вероятно бе настъпил моментът да кажат и на по-малките. Марк мълчаливо се зарече да остане до брат си през всичко това. По-лесно бе да живееш в истина, отколкото в лъжа, казваше Кийрън винаги.

Мисълта за Кийрън го накара да потръпне и той отвори някаква врата. Музикална стая. Очевидно никой не я използваше - имаше потънало в прах пиано, няколко струнни инструмента, окачени на стената, и калъф за цигулка. Той поне изглеждаше грижливо лъснат. Бащата на Ема бе свирил на цигулка, спомни си Марк: страстта на елфическите Дворове към онези, които можеха да свирят, бе накарала Марк да се държи настрани от всякаква музика.

- Марк?

Той подскочи и се обърна. Тай се беше появил зад него, босоног, облечен в тъмни дънки и черен пуловер. От тъмните цветове изглеждаше още по-слабичък.

- Здравей, Тиберий. - Марк харесваше цялото име на малкия си брат. То като че ли подхождаше на сериозното му държание. - Търсиш ли нещо?