Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Когато свърши, Ема се приведе към него и нежно го докосна по бузата. Лъхна го леко ухание на сапун с розова вода.

- Аз знам кой си - заяви тя. - Ти си моят парабатай. Ти си момчето, което прави онова, което трябва, защото няма кой друг да го стори.

„Парабатай". Никога досега Джулиън не бе мислил за тази дума с горчилка, въпреки чувствата, които изпитваше, и онова, което знаеше. Ала в този миг той си помисли за дългите години, които се простираха пред тях, години, в които никога нямаше да бъдат в пълна безопасност заедно, никога нямаше да могат да се докосват, целуват или утешават без страх да не бъдат разкрити, и изведнъж усети как го залива неконтролируемо чувство.

- Ами ако избягаме?

- Да избягаме? - повтори Ема объркано. - И къде ще отидем?

- Някъде, където те няма да ни открият. Мога да го направя. Мога да намеря такова място.

Ясно видя състраданието в очите й.

- Ще им стане ясно защо сме го направили. Няма да можем да се върнем.

- Простиха ни за това, че нарушихме условията на Студения мир. - Джулиън знаеше, че звучи отчаяно. Знаеше, че думите му се препъват една в друга, надпреварвайки се да излязат. Ала това бяха думи, които от години искаше да изрече, но не се осмеляваше; думи, които принадлежаха на една част от него, която бе държал затворена толкова дълго, че се чудеше дали изобщо все още е жива. - Те се нуждаят от ловци на сенки. Няма достатъчно нефилими. Възможно е да ни простят и за това.

- Джулиън... ти не би могъл да живееш със себе си, ако изоставиш децата. Както и Марк, и Хелън. Та ти току-що си върна Марк. Невъзможно е.

Джулиън потисна мисълта за тях, за своите братя и сестри, сякаш беше Посейдон, задържащ прилива.

- Да не би да го казваш, понеже не искаш да заминеш с мен? Защото, ако не го искаш...

Някъде отдалеч долетя тъничък плач: Тави.

Джулиън за секунди скочи от леглото; подът беше студен под босите му крака.

- Най-добре да отида.

Ема се надигна на лакти. Големите й тъмни очи се открояваха върху сериозното й лице.

- Ще дойда с теб.

Двамата забързаха по коридора към стаята на Тави. Вратата беше открехната, слаба магическа светлина гореше вътре. Свит на кълбо, Тави се беше показал наполовина от палатката си и се мяташе в съня си.

Само след миг Ема коленичи до него и помилва разрошената му кестенява коса.

- Мъничето ми - промълви тя, - горкичкото ми мъниче, каква нощ преживя само.

Легна до момченцето, обърнала лице към него, а Джулиън се настани от другата му страна. Тави проплака и се гушна в Джулиън, дишането му се успокои, докато отново потъваше в сън.

Джулиън погледна над къдрокосата главичка на малкия си брат към Ема.

- Спомняш ли си?

В очите й видя, че си спомня. Годините, през които се бяха грижили за останалите, нощите, през които бяха будували с Тави или Дру, с Тай и Ливи.

- Спомням си. Ето защо ти казах, че никога не би могъл да ги изоставиш. Не би го понесъл. - Тя подпря глава на ръката си, а белегът върху кожата й се белееше в сумрака. - Не искам да направиш нещо, за което цял живот ще съжаляваш.

- Вече направих нещо, за което цял живот ще съжалявам - каза той, мислейки си за огнените кръгове в Града на тишината и руната върху ключицата си. - Сега се опитвам да го поправя.

Ема отпусна внимателно глава на пода до Тави и светлата й коса се превърна във възглавница.

- Ще ти кажа същото, което ти ми каза за дрешника. Нека говорим за това утре. Става ли?

Джулиън кимна и загледа как тя затваря очи и потъва в сън. Та нали бе чакал толкова дълго. Можеше да почака още един ден.

Малко преди да съмне, Ема се събуди от кошмар, викайки имената на родителите си... и на Малкълм. Джулиън я взе на ръце и я отнесе в собствената й стая.

32

Превод Александър Ничев. - Б. пр.

33

Превод Александър Ничев. - Б. пр.

34

„И ти ли, Бруте?" (лат.) - предсмъртни думи на Юлий Цезар към предалия го Брут, водещи началото си от Шекспирова пиеса. - Б. пр.

Последният път, когато Кит Рук видя баща си, бе най-обикновен ден. Двамата бяха в дневната; Кит се бе изтегнал на пода и четеше книга за измами и мошеничества. Според Джони Рук бе дошъл моментът да „се запознае с класиката"... което за повечето хора би означавало Хемингуей и Шекспир, ала за Кит означаваше да наизусти номера като „Испанския затворник" и „Изпуснатата диня".

Джони бе в любимия си стол, заел обичайната си поза за мислене: с кръстосани крака и сплетени под брадичката пръсти. В мигове като този, докато слънчевите лъчи струяха през прозореца и огряваха фините, остри черти на баща му, Кит се чудеше за всички неща, които не знаеше: коя бе майка му и дали бе вярно, както говореше мълвата на Пазара, че семейството на Джони принадлежало към английската аристокрация и че се били отрекли от него, когато той проявил Зрението си. Не че Кит си мечтаеше да бъде аристократ, просто се чудеше какво ли би било да е част от семейство, което има повече от двама членове.