Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Ема беше в стаята си. Седеше на пода, облегнала гръб в долната табла на леглото, а телефонът й почиваше до нея. Беше по нощница с дълги тънки презрамки, бяла на лунната светлина.

- Джулиън - каза, знаейки, че той е там, без да вдига поглед. - Не те събудих, нали? Имах чувството, че не спиш.

Изправи се, все така загледана в дрешника си.

- Не знам какво да правя с това. Прекарах толкова много години, събирайки всичко, което приличаше на улики, правейки догадки, мислейки за това и нищо друго. То бе моята голяма тайна, то бе в основата на всичко, което правех. - Тя го погледна. - А сега е просто дрешник, пълен с боклуци.

- Не мога да ти кажа какво да сториш с всичко това - отвърна Джулиън. - Но мога да ти кажа, че не е нужно да мислиш за него точно сега.

Разпуснатата й коса падаше като изтъкана светлина около раменете й, гъделичкайки лицето й с крайчетата на къдриците си, и той трябваше да забие пръсти в дланите си, за да не я притегли към себе си и да зарови ръце и лице в косата й.

Вместо това погледна към зарастващите рани по нея, избеляващата червенина на изгорената й китка, доказателство, че отминаващата нощ не бе лесна.

Нищо, което те правеха, не бе лесно.

- Марк ще остане - попита тя, - нали? Клейвът не може да направи нищо, с което да ни го отнеме?

„Марк. Първата й мисъл е за Марк.“ Джулиън потисна тази мисъл, прогони я; тя беше недостойна, нелепа. Вече не бяха на дванайсет години.

- Нищо - отвърна. - Той не беше изпратен в изгнание. Правилото бе просто, че не можем да се опитваме да го намерим. И ние не го сторихме. Той сам откри пътя към дома си и те не могат да променят това. А според мен след помощта, която ни оказа за Малкълм, би било много непопулярен ход, ако се опитат.

Ема му отправи бледа усмивка, а после се покатери на леглото и пъхна дългите си голи крака под завивката.

- Отидох да проверя как са Диего и Кристина. Той беше потънал в сън в леглото й, а тя спеше върху завивките. Утре добре ще се пошегувам с нея.

- Тя влюбена ли е в него? В Диего, имам предвид - попита Джулиън и приседна на леглото.

- Не съм сигурна. - Ема размърда пръсти. - Между тях има... е, нали се сещаш.

- Не, не се сещам. - Той изимитира жеста й. - Какво е това?

- Недовършена романтична история - обясни Ема и придърпа одеялото нагоре.

- Шаването с пръсти означава недовършена работа, така ли? Ще трябва да го запомня. - Джулиън усети как една усмивка подръпва ъгълчетата на устата му. Само Ема можеше да го накара да се усмихне след нощ като тази, която бяха преживели.

Тя отметна края на одеялото.

- Ще останеш ли?

Нямаше нищо, което Джулиън да иска повече от това, да се пъхне до нея, да проследи очертанията на лицето й с пръстите си: широки скули, заострена брадичка, притворени очи, ресници като дантела под връхчетата на пръстите му. Тялото и умът му бяха преминали границата на изтощението, прекалено отпаднали за физическо желание, ала копнежът за близост и компания си оставаше. Допирът на ръцете й, на кожата й бе утеха, каквато нищо друго не би могло да му даде.

Мислите му се върнаха към плажа, как часове наред бе лежал буден, опитвайки се да запомни какво е да я държи в прегръдките си. Бяха спали един до друг безброй пъти, ала никога не си бе давал сметка колко различно бе, когато можеш да обвиеш някого в прегръдките си. Да слееш дишането си с неговото.

Пъхна се в леглото до нея, все така облечен. Ема беше в своята половина, подпряла глава на ръката си. Изражението й бе сериозно, напрегнато.

- Начинът, по който нагласи всичко тази нощ, Джулиън. Мъничко ме уплаши.

Джулиън докосна крайчеца на косата й за миг, преди да отпусне ръка. По тялото му бавно се разливаше дълбока болка, която извираше от мозъка на костите му.

- Никога не бива да се страхуваш от мен - каза той. - Никога. Ти си една от тези, които никога не бих наранил.

Ема се протегна и сложи длан над сърцето му. Тениската делеше ръката й от гърдите му, ала Джулиън усещаше допира й, сякаш бе върху голата му кожа.

- Кажи ми какво се случи, когато се прибрахме. С Артър и Анселм. Защото изобщо не разбирам.

И той й разказа. Разказа й как от месеци насам бе изсипвал в една бутилка с вино остатъците от съдържанието на стъклениците, които Малкълм му бе давал за Артър, за всеки случай. Как бе оставил виното, съдържащо огромната доза, в светилището, без да знае кога ще има нужда от него. Как при средоточието си бе дал сметка, че когато се приберат, ще се нуждаят от един функциониращ Артър с ясна мисъл. Как беше позвънил на чичо си и му беше казал, че трябва да почерпи Анселм с виното и сам да изпие част от него, знаейки, че то ще подейства единствено на Артър. Как знаеше, че бе направил нещо ужасно, давайки на чичо си лекарство, без той да знае. Как бе сложил кутиите с пица във фоайето още преди няколко дни, за всеки случай; как знаеше, че бе постъпил ужасно дори с Анселм, който не заслужаваше наказанието, което вероятно щеше да получи. Как понякога не бе сигурен кой е, как е способен на нещата, които правеше, и как знаеше, че не би могъл да не ги прави.