Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Очите й обходиха лицето му.

- Джулс, толкова съжалявам, Джулс...

Стената, която обикновено криеше истината дълбоко в очите му, бе рухнала и тя виждаше паниката в тях, отчаянието, облекчението, сринало защитата му.

Все още стискаше китката й. Ема не бе сигурна дали тя първа се приведе към него, или той я придърпа към себе си. Може би и двете. Те се сблъскаха като две звезди и ето че той я целуваше.

Джулс .Джулиън. Целуваше я.

Устните му се движеха до нейните, горещи и неспокойни, превръщайки тялото й във втечнен огън. Тя задращи по гърба му, притегляйки го към себе си. Дрехите му бяха мокри, ала кожата под тях бе гореща, където и да я докоснеше. Когато сложи ръце на кръста му, той изохка в устата й, звук, който бе смесица от изумление и копнеж.

- Ема - каза той и думата бе нещо средно между молитва и стон. Устните му върху нейните бяха необуздани; целуваха се така, сякаш се опитваха да строшат решетките, които ги държаха в плен. Сякаш и двамата се давеха и можеха да дишат единствено чрез другия.

Струваше й се, че костите й са се превърнали в стъкло. Те сякаш се трошаха в тялото й и тя политна назад, повличайки Джулиън със себе си, оставяйки тежестта му да ги събори в пясъка. Вкопчи се в раменете му и си спомни объркващия миг, в който я беше извадил от водата, мига, в който не бе съвсем сигурна кой е. Беше по-силен, по-едър, отколкото тя помнеше. По-пораснал, отколкото си бе позволявала да осъзнае, макар че всяка целувка изпепеляваше спомените за момчето, което той бе някога.

Джулиън се притисна в нея и тя подскочи при допира на студената мокра тениска. Той сграбчи яката и я издърпа през главата си, а когато отново се приведе над нея, голото му тяло я порази и ръцете й се плъзнаха нагоре по него, по гърба му, сякаш придаваше форма на очертанията му, създаваше го с допира на дланите и пръстите си. Бледите белези от стари Знаци; горещината на кожата му, покрита със солена океанска вода; усещането от гладката гривна от морско стъкло - той й отнемаше дъха със своята джулиънност. Не би могъл да бъде никой друг. Тя го познаваше на допир, по дишането му, по ударите на сърцето му до нейното.

Докосването на ръцете й го погубваше, виждаше как той се разпада на късчета. Коленете й се повдигнаха, за да се обвият около хълбоците му; ръката й обхвана голата кожа над колана на дънките му, нежно като океана при отлив, и Джулиън потрепери под допира й, сякаш умираше.

Задъхан, той откъсна устни от нейните, заповядвайки си да спре, да остане неподвижен. Ема виждаше какво му струва това в очите му, почернели от глад и нетърпение. В начина, по който, когато вдигна ръце от нея, те потънаха в пясъка от двете й страни, а пръстите му дращеха земята.

- Ема - прошепна той. - Сигурна ли си?

Ема кимна и посегна към него. Той издаде звук на отчаяно облекчение и благодарност и я притегли към себе си и този път нямаше никакво колебание. Ръцете й бяха разтворени и той потъна в тях, притисна я в себе си, потрепервайки до мозъка на костите си, когато глезените й се обвиха около прасците му, приковавайки го към нея. Когато тя се отвори, превръщайки тялото си в люлка за него.

Отново намери устата й със своята и устните й сякаш бяха свързани с всяко нервно окончание в тялото й, цялото й същество сякаш заискри и затанцува. Ето, значи, какви трябвало да бъдат целувките, какво би трябвало да бъде всичко.

Той се наведе, за да проследи с целувки очертанията на устата й, на бузата й, на полепналата с пясък линия на челюстта й. Целувките му се спуснаха по гърлото й, дъхът му пареше кожата й. Заровила пръсти в мокрите му къдрици, Ема се взираше удивено в небето над тях, рееше се сред звездите, блещукащи и студени, и си мислеше, че това не би могло да се случва, че хората не получаваха онова, което искат, просто така.

- Джулс - прошепна тя. - Моят Джулиън.

- Винаги - прошепна той в отговор и отново намери устата й, - винаги.

А после двамата потънаха един в друг с неизбежността на вълна, разбиваща се в брега. Огън се разля по вените на Ема, когато бариерите между тях изчезнаха; тя се опитваше да запечата в паметта си всеки миг, всеки жест - усещането на ръцете му, стиснали раменете й, задавения му стон, начина, по който той се разтопи в нея, напълно изгубен. До последния миг в живота си, мислеше си Ема, щеше да си спомня как той зарови лице в шията й, повтаряйки името й отново и отново, сякаш всички други думи бяха забравени завинаги в дълбините на океана. До последния си час.