Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Когато звездите престанаха да се въртят, Ема лежеше в сгъвката на ръката му, вдигнала очи нагоре. Сухото му яке беше метнато върху тях. Джулиън се взираше в нея, подпрял глава на едната си ръка. Изглеждаше замаян, клепачите му бяха натежали. Пръстите му описваха бавни кръгове върху голото й рамо. Сърцето му все още биеше лудо, блъскаше се до нейното. Толкова много го обичаше, че й се струваше, че гърдите й се разкъсват.

Искаше да му го каже, ала думите заседнаха в гърлото й.

- Това... - започна тя. - Това първата ти целувка ли беше?

- Не, упражнявах се на случайни минувачи. - Той се усмихна широко, необуздан и красив на лунната светлина. - Да. Това беше първата ми целувка.

По тялото на Ема пробяга тръпка. „Обичам те, Джулиън Блекторн - помисли си тя. - Обичам те повече от светлината на звездите."

- Не беше зле - изрече на глас и му се усмихна.

Джулиън се разсмя и я притегли към себе си. Тя се отпусна в извивката на тялото му. Въздухът беше студен, ала на нея й беше топло тук, в този малък кръг с Джулиън, скрити от една скала, увити в дебелото яке, което миришеше на него. Ръката му бе нежна в косата й.

- Шшт, Ема. Заспивай.

Тя затвори очи.

Ема заспа до океана и този път не й се присъниха кошмари.

- Ема. - Ръката му беше на рамото й и я разтърсваше. -Ема, събуди се.

Обърна се и примига, а после замръзна от изненада. Над тях нямаше таван, а само ярко, синьо небе. Тялото й беше схванато и я болеше, кожата й бе ожулена от пясъка.

Джулиън се бе надвесил над нея. Беше облечен, лицето му имаше сивкавобелия цвят на пепел. Ръцете му пърхаха около нея, без да я докосват съвсем, като пеперудите на Тай.

- Някой беше тук.

Сега вече тя се надигна. Седеше на плажа, малък, пуст полукръг, ограден от двете страни от скали, протягащи се към океана. Пясъкът около нея бе изровен и тя се изчерви, заляна от вълната на спомена. Трябва да бе около обед, макар че, за щастие, плажът беше празен. Освен това й беше познат. Бяха близо до Института, по-близо, отколкото бе предполагала. Не че се беше замислила особено за това.

Пое си дълбоко дъх.

- 0, господи.

Джулиън не каза нищо. Дрехите му бяха мокри, в гънките им беше полепнал пясък. Самата тя също беше облечена, осъзна тя със закъснение. Джулиън трябва да я беше облякъл. Единствено краката й бяха боси.

Морето се беше отдръпнало, оставяйки след себе си водорасли. Стъпките им от предишната нощ, отдавна бяха заличени, ала в пясъка имаше други следи. Изглеждаше така, сякаш някой се беше покатерил през една от скалите, приближил се бе до тях, а после се бе върнал по същия път, по който беше дошъл. Две пътечки от стъпки. Ема ги зяпна ужасено.

- Някой ни е видял?

- Докато сме спали - отвърна Джулиън. - Аз също не се събудих. - Ръцете му се свиха до тялото. - Някой мундан, надявам се, решил, че сме двойка глупави тийнейджъри. - Той изпусна дъха си и повтори: - Надявам се.

Спомени от предишната нощ изникнаха в главата на Ема - студената вода, демоните, Джулиън, който я носеше, Джулиън, който я целуваше. Тя и Джулиън, вплетени един в друг върху пясъка.

Джулиън. Струваше й, че никога вече няма да може да мисли за него като Джулс. Джулс бе нейното детско име за него. А те бяха оставили детството зад гърба си.

Джулиън се обърна, за да я погледне и тя видя страданието в очите му с цвят на море.

- Толкова съжалявам - прошепна. - Ема, толкова много съжалявам.

- За какво?

- Не помислих. - Беше започнал да крачи напред-назад и пясъкът хвърчеше под стъпките му. - За... за това, да бъде безопасно. За защита. Не помислих за това.

- Аз съм защитена.

Той се обърна рязко, за да я погледне.

- Какво?

- Нося руната - обясни тя. - И съм здрава, ти също, нали?

- Аз... да. - Облекчението върху лицето му беше осезаемо и по някаква причина стомахът на Ема се сви от болка. -Беше ми за първи път, Ема.

- Знам - прошепна тя в отговор. - Както и да е, няма за какво да се извиняваш.

- Има. Искам да кажа, всичко е наред. Извадихме късмет. Но трябваше да помисля за това. Нямам извинение. Бях полудял.

Ема отвори уста, а после отново я затвори.

- Трябва да съм бил полудял, за да го направя - продължи той.

- Да направиш какво? - Изненада се колко ясно и спокойно прозвуча всяка дума. Тревога думкаше в тялото й като барабан.

- Онова, което направихме. - Той изпусна дъха си. - Знаеш какво имам предвид.

- Искаш да кажеш, че онова, което направихме, беше грешка.

- Искам да кажа... - Изглеждаше така, сякаш се опитва да удържи нещо, което се мъчеше да се изтръгне от него. - От морална гледна точка няма нищо грешно. Законът е глупав. Но си остава закон. И не бива да го нарушаваме. Това е един от най-древните закони.