Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Когото и да било, освен Джулс.

Ала то беше различно. Нали? Не можеше да си представи Джулиън върху себе си, да я целува по този начин. Те бяха различни, бяха нещо друго, нали?

Изтегна се върху леглото и отправи поглед към вратата. Част от нея очакваше Джулс да се появи, да дойде в стаята ù, защото беше нещастна, както правеше често, сякаш го усещаше, без тя да му казва. Но защо би предположил, че е нещастна? Днес се бе състояла парабатайската им церемония; би трябвало да бъде един от най-щастливите дни в живота ù, с изключение може би на сватбения ù ден. Вместо това ù се струваше, че гори, чувстваше се особено, обзета от странно желание да заплаче.

„Джулс", помисли си, ала вратата не се отвори и той не дойде. Вместо това Ема прегърна възглавницата си и не мигна до сутринта.

25

Какво бедствие! (Исп.) - Б. пр.

След мрака лумна светлина. Сияйно бяла и сребърна -звездна светлина, огряла вода и пясък. А тя летеше. Носеше се над повърхността на водата, вече плитка... виждаше пясъка на плажа под себе си и езерце от огън там, където се отразяваше луната.

В гърдите си усещаше болка. Завъртя се, за да я прогони, и разбра, че всъщност не лети; носеха я. Беше притисната до корави гърди, а две силни ръце се обвиваха около нея. Зърна блясъка на синьо-зелени очи.

Джулиън. Джулиън я носеше. Мокри, тъмни къдрици увенчаваха главата му.

Опита да си поеме дъх, за да проговори, и се задави. Спазми разтърсиха гърдите й, устата й се напълни с вода, горчива и солена като кръв. Видя как лицето на Джулс се разкриви от ужас и той се затича към брега, докато не рухна на колене, пускайки я върху пясъка. Тя все още кашляше, давеше се, вдигнала уплашени очи към него. Върху лицето му видя отразен собствения си страх; искаше да му каже, че всичко ще се оправи, всичко ще бъде наред, но водата в гърлото й пречеше да говори.

Джулиън извади стили от колана си и връхчето му опари кожата й. Тя отметна глава назад, докато руната се оформяше. Видя луната над тях, обгръщаща главата на Джулиън с ореол. Искаше да му каже, че има ореол. Може би щеше да му се стори забавно. Само че думите се давеха в гърдите й. Тя се давеше. Умираше на сушата.

Руната беше довършена. Джулиън прибра стилито си и гъдите на Ема хлътнаха. Тя извика и водата изригна от дробовете й. Сгърчи се, разтърсвана от дълбока кашлица. Болеше я, докато тялото й изхвърляше морската вода, сякаш обръщаха вътрешностите й наопаки. Усети ръката на Джулиън върху гърба си, пръстите му бяха между лопатките й и я подкрепяха.

Най-сетне кашлицата отслабна. Тя се претъркули по гръб и вдигна очи към Джулиън и небето зад него. Виждаше милион звезди, а около главата му все още имаше ореол, ала този път в това нямаше нищо смешно. Целият трепереше, черната му риза и дънките бяха залепнали за тялото му, лицето му бе по-бяло от луната.

- Ема? - прошепна той.

- Джулс. - Гласът й бе немощен и пресипнал в собствените й уши. - Аз... аз съм добре.

- Какво стана, по дяволите? Какво правеше във водата?

- Отидох при средоточието - прошепна тя. - Имаше някаква магия... тя ме засмука в океана...

- Отишла си в средоточието сама? - Гласът му се извиси. -Как можа да постъпиш толкова глупаво?

- Трябваше да опитам...

- Не е трябвало да опитваш сама! - Гласът му сякаш отекна от водата. Ръцете му бяха стиснати в юмруци и Ема си даде сметка, че всъщност не трепери от студ... а от ярост. -Какъв, по дяволите, е смисълът да бъдем парабатай, ако тръгваш нанякъде и рискуваш живота си без мен?

- Не исках да те изложа на опасност...

- Едва не се удавих в Института! Изкашлях вода! Вода, която ти беше глътнала!

Ема го зяпна потресена. Привдигна се на лакти, косата й, подгизнала от вода, падаше тежка по гърба й.

- Как е възможно?

- Естествено, че е възможно! - Гласът му сякаш изригна от тялото. - Ние сме свързани, Ема, свързани сме един с друг... дишам, когато ти дишаш, кървя, когато ти кървиш, аз съм твой, а ти - моя, ти винаги си била моя, а аз винаги, винаги съм ти принадлежал!

Ема никога не го бе чувала да говори по този начин, да изрича подобни неща, никога не го бе виждала толкова близо до това, да изгуби контрол.

- Не исках да те нараня. - Понечи да седне, посегна към него. Той стисна китката й.

- Ти шегуваш ли се? - Дори в мрака синьо-зелените му очи не бяха изгубили цвета си. - Това някаква шега ли е за теб, Ема? Не разбираш ли? - Гласът му се превърна в шепот: - Умреш ли, аз вече няма да съм жив.