Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Ритайки, тя се понесе нагоре, издигайки се върху облак демонска кръв. Виждаше бялата луна над себе си, размазана перла на повърхността на водата. Руната за дишане се беше изхабила, дробовете й сякаш всеки миг щяха да се пръснат. Усещаше клокоченето на водата под краката си, ала не смееше да погледне надолу. Протегна ръце нагоре, там, където водата свършваше, почувства как пръстите й прорязаха повърхността, лъхна ги хлад.

Нещо я сграбчи за китката. Серафимската кама изпадна от ръката й, сияеща точица светлина, изтъркулила се от нея, докато я издърпваха над водата. Отвори уста, за да си поеме въздух, но беше прекалено рано. Вода изпълни дробовете й, гърдите й и мракът се стовари отгоре й със силата на камион.

* * *

Идрис, 2009 г.

По време на парабатайската си церемония Ема научи две важни неща. Първото бе, че не е единствената Карстерс, останала на света.

Церемонията се състоя в Идрис, защото двамата се бяха били в Тъмната война и смелостта им беше почетена. Или поне, каза Джулиън, беше почитана понякога - не когато искаха нещо наистина важно, като например сестра му да се върне от остров Врангел, а когато на нефилимите им се приискаше да устроят тържество, целящо да покаже колко са страхотни.

Когато пристигнаха в Аликанте, те се огледаха слисано наоколо. Последния път, когато бяха в столицата на Идрис, той бе разрушен от Тъмната война. Улиците бяха разбити, от стените стърчаха гвоздеи, за да държат елфите настрани, вратите на Залата на Съглашението бяха изкъртени. Сега градът беше напълно възстановен,улиците бяха застлани с калдъръм, каналите криволичеха покрай къщите, а над всичко това проблясваха демонските кули.

- Всичко сякаш се е смалило. - Застанал на стъпалата на Залата, Джулиън се оглеждаше наоколо.

- Нищо не се е смалило. - Разнеслият се глас принадлежеше на млад мъж с тъмна коса и тъмни очи, който ги гледаше с усмивка. - Вие сте пораснали.

Те го зяпнаха.

- Не ме ли помните?- каза той. - Ема Корделия Карстерс. Остани със своя парабатай. Понякога е нужна повече храброст, за да не се биеш. Защитавай ги и остави отмъщението за друг ден.

- Брат Закарая? - Ема беше слисана. - Ти ми помогна през Тъмната война...

- Вече не съм Мълчалив брат - отвърна той. - Просто обикновен човек. Името ми е Джеймс. Джеймс Карстерс. Ала ми казват Джем.

Думите му бяха посрещнати с изумление, а после - с порой от приказки; Джулиън остави Ема да се чуди и да обсипе някогашния брат Закарая с въпроси. Джем обясни, че се е присъединил към Мълчаливите братя през 1878 г., ала сега бе изоставил това призвание, за да се ожени за онази, която обичаше, магьосницата Теса Грей. Джулиън го попита дали това означава, че е на сто и петдесет години, и Джем призна, че е почти на толкова, макар да не му личеше. Изглеждаше на около двайсет и три.

- Защо не ми го каза още тогава? - попита Ема, докато се спускаха по дългите каменни стълби, отвеждащи в Града на тишината. - Че си Карстерс?

- Мислех, че може да загина - отговори той откровено. -Кипеше битка. Стори ми се жестоко да ти го кажа, ако нямаше да доживея до края на деня. А след това Теса ме предупреди, че трябва да ти дам време, за да оплачеш родителите си, да свикнеш с новия си живот. - Той се обърна, за да я погледне, изражението му бе едновременно печално и изпълнено с топлота. - Ти си ловец на сенки, Ема. А нито Теса, нито аз сме нефилими, вече не. За да дойдеш да живееш смен, а аз бих те приел на драго сърце, щеше да се наложи да се откажеш да бъдеш ловец на сенки. А това бе прекалено жесток избор, пред който не бих могъл да те изправя.

- Да дойде да живее с теб? - В гласа на Джулиън имаше предупредителна острота. - Защо да го прави? Тя си има дом и семейство.

- Именно - отвърна Джем. – A u не е само това. Ще ни оставиш ли за малко насаме?

Джулиън погледна Ема и когато я видя да кимва, пое надолу по стълбите, обръщайки се няколко пъти назад, за да се увери, че тя е добре.

Джем докосна ръката ù с леки пръсти. Ема носеше церемониално облекло за ритуала, ала въпреки това усети парване в белега, който си бе оставила сама с Кортана, сякаш бе разпознал общата им кръв.

- Исках да бъда до теб в този ден - каза той. - Защото някога и аз имах парабатай и тази връзка означава много за мен.

Ема не попита какво се бе случило с неговия парабатай. На Мълчаливите братя беше забранено да имат парабатай, пък и сто и трийсет години беше страшно дълго време.