Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Би трябвало да бъде с Ема. Ала тя не беше тук; беше излязла да живее собствения си живот, и така бе правилно, това се очакваше от парабатаите. Връзката между тях не беше брак. Беше нещо, за което нямаше дума в мунданскин английски. Очакваше се да желае щастието на Ема повече, отколкото желаеше своето собствено, и той наистина го искаше. Наистина.

Защо тогава имаше чувството, че го пронизват до смърт отвътре?

Потърси трескаво златната боя, защото копнежът се надигаше в него, пулсираше във вените му и единственото, което можеше да го потуши, бе да я рисува. А не можеше да я рисува без злато. Взе тубичката и...

...се задави. Четката се изтъркули от ръката му и той се свлече на колене. Задъхваше се, спазми разтърсваха гърдите му. Не можеше да поеме въздух в дробовете си. Очите му горяха, гореше и гърлото му.

Сол. Давеше се в сол. Не солта на кръвта, а тази на океана. Вкуси морето в устата си и се закашля, тялото му се напрегна и той изплю на пода морска вода.

Морска вода? Избърса уста с опакото на дланта си, сърцето се блъскаше в гърдите му. Днес изобщо не се беше приближавал до океана. И все пак го чуваше в ушите си, сякаш държеше раковина. Тялото го болеше, парабатайската му руна пулсираше.

Потресен и замаян, той сложи ръка върху нея. И разбра. Знаеше го, без да знае как, знаеше го до дъното на душата си, където връзката му с Ема бе изкована в кръв и огън. Знаеше го така, както знаеше, че тя е част от него, че дишането й е неговото дишане, сънищата й - неговите сънища, кръвта й -неговата кръв, а когато сърцето й спреше, знаеше, че и неговото ще спре, и той щеше да е щастлив, защото не би искал да живее дори една секунда в свят, от който тя си беше отишла.

Затвори очи и видя океанът да се надига зад клепачите му, синьо-черен и бездънен, зареден със силата на първата вълна на земята, разбила се на първия самотен плаж. И разбра.

Гдето идеш ти, и аз ще ида.

- Ема - прошепна той и се втурна навън.

Ема не бе сигурна какво най-много я ужасява в океана. Яростта на вълните, тъмносини и увенчани с бяло като дантела, те бяха измамно красиви, ала щом наближеха брега, се свиваха като юмрук. Веднъж бе уловена от разбиваща се вълна и не бе забравила усещането, че пада, сякаш полита в асансьорна шахта, а после силата на водата я бе повалила в пясъка. Давейки се, тя бе опитала да се съпротивлява, да се освободи, да се изправи и да си поеме въздух.

И дълбочината му. Беше чела за хора, изгубени в открито море, които полудели, мислейки за километрите вода под тях и за тъмните, зъбати, хлъзгави неща, живеещи в нея.

Всмукана през стъклената врата, Ема почувства как солената вода я поглъща, как изпълва очите и ушите й. Беше заобиколена от вода, мрак зейна под нея като черна бездна. Виждаше как бледият квадрат на вратата се смалява в далечината, ала колкото и да се мъчеше, колкото и да риташе с крака, не можеше да се върне. Течението беше прекалено силно.

Изгубила надежда, тя погледна нагоре. Руническият й камък го нямаше, потънал във водите под нея. Светлината от отдалечаващата се врата огряваше мястото около нея, ала над себе си виждаше единствено мрак. Ушите й пищяха. Един Разиел знаеше колко дълбоко се намира. Водата около стъклената врата беше бледозелена, цвета на нефрит, ала всичко друго бе черно като смъртта.

Посегна към стилито си. Дробовете вече я боляха. Носейки се във водата, ритайки с крака против течението, тя допря върха му до ръката си и надраска руна за дишане.

Болката в дробовете й отслабна, отстъпвайки място на заслепяващ страх. Благодарение на руната за дишане вече не се задушаваше, но ужасът от онова, което може би я заобикаляше, бе не по-малко сковаващ. Посегна към серафимската кама в колана си и я извади.

„Манукел", помисли си и оръжието се събуди за живот, плисвайки светлина, от която водата наоколо се превърна в тъмно злато. За миг Ема беше заслепена, а после зрението й се проясни и тя ги видя.

Демони.

Изпищя и от нея се откъснаха беззвучни мехурчета. Бяха под нея, като надигащи се кошмари: масивни, слузести създания. Гънещи се пипала, увенчани с остри зъби, се протягаха към нея. Тя замахна с Манукел и посече няколко от крайниците, опитващи се да сграбчат крака й. Черна кръв шурна във водата, издигайки се на облаци.

Алено, змиеподобно създание се стрелна към нея през водата. Тя ритна и кракът й срещна нещо месесто и меко. Задави се от погнуса и отново замахна с камата си. Рукна още кръв; морето около нея започваше да почернява като въглен.