Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Опитваше да се добере до Тай - каза той. - Направих това, което трябваше.

- Не е бил той - бързо рече Марк.

- Всички това повтарят. - Джулиън все още стоеше обърнат към вратата. Усети леко докосване по рамото и когато се обърна, срещна погледа на Марк.

- Ала не всички видяха как то се случи, Джулиън. Как баща ни бе Превърнат. Аз видях. - Гласът на Марк изведнъж стана гласът на по-големия брат, който бе някога, онзи, който знаеше повече, който бе живял повече. - Светлината в очите му угасна като свещ, погълната от мрака. Той вече беше мъртъв отвътре. Ти просто си погребал тялото.

В очите на Марк имаше тъга и познание, познание за мрачни неща. И неговите ръце бяха изцапани с кръв, помисли си Джулиън и за миг почувства такова облекчение, че товарът, легнал на раменете му, като че ли олекна едва забележимо.

- Благодаря ти за съдействието - заяви Марк официално. - С облеклото ми. Вече няма да се доверявам на близнаците, когато става дума за важни въпроси на човешките традиции.

Джулиън усети как крайчетата на устните му потръпват.

- Мъдро решение.

Марк плъзна поглед по тялото си.

- Имам ли достатъчно приличен вид?

- Приличаш на Джеймс Бонд.

Марк се усмихна и Джулиън усети моментен прилив на нелепо удовлетворение, че брат му бе разбрал думите му, че бе доволен.

Поеха обратно към преддверието в мълчание, което бе прорязано от пронизителни звуци, когато стигнаха до площадката на стълбището. Двамата се заковаха на място.

- Зрението ти разкрива ли ти същото, което и моето, братко? - попита Марк.

- Ако това означаваше дали виждам същото, което и ти...? - предположи Джулиън. - Отговорът е „да", ако имаш предвид, че фоайето е пълно с цял куп чихуахуа.

- Не само чихуахуа - обади се Тай, който седеше на най-горното стъпало и се наслаждаваше на случващото се. - Цял куп малки кученца от различни породи.

Джулиън изсумтя. Фоайето действително бе пълно с малки кученца. Те джафкаха и тичаха напред-назад.

- Не се безпокой за кучетата - каза той. - Найтшейд обича да ги затваря в преддверието, когато идва при чичо Артър.

- Найтшейд? - веждите на Марк подскочиха. - Анселм Найтшейд? Онзи, който оглавява клана на лосанджелиските вампири?

- Аха - отвърна Джулиън. - Понякога се отбива на гости. Двамата с Артър се разбират учудващо добре.

- А кучетата...?

- Обича кучета - обясни Тай.

Едно чихуахуа беше заспало до входната врата, вирнало и четирите си лапи във въздуха.

- Онова куче изглежда мъртво.

- Не е мъртво. Почива си. - Тай изглеждаше развеселен.

Джулиън разроши косата му и Тай подложи глава под ръката му, като котка.

- Къде са Ема и Кристина?

- Отидоха да докарат колата - отвърна Тай. - А Ливи се прибра в стаята си. Защо не мога да дойда с вас?

- Ако сме прекалено много, ще изглежда подозрително -обясни Джулиън. - Ще трябва да останеш тук и да пазиш Института.

Без да изглежда особено убеден, Тай ги проследи намръщено, докато те излизаха забързано през входната врата. Колата беше спряла пред Института, двигателят работеше.

Ема отвори вратата откъм мястото до шофьора и подсвирна.

- Марк. Изглеждаш невероятно.

Марк се погледна изненадано. Прилив на неприятна топлина опари китките на Джулиън. Кристина беше на задната седалка и също гледаше към Марк с изражение, което Джулиън не можеше да разчете.

Ема потупа мястото до себе си. В сумрака на колата тя бе просто сянка - бяла рокля и златна коса, като избеляла илюстрация в детска книжка с картинки.

- Скачай вътре, Джулс. Ти си мой... моят навигатор.

„Ти си мой." Джулиън се плъзна на седалката до нея.

- Тук завий надясно - каза Джулс и се наведе покрай Ема, за да посочи.

- Човек би предположил, че Институтът ще е в състояние да си позволи да инсталира надежден GPS в тъпата кола -измърмори Ема. Беше се опитала да въведе адреса, когато се качиха в тойотата, но GPS-ът бе отказал да се включи. Веднъж седмици наред беше говорил със силен немски акцент. Джулиън бе решил, че е обладан от духове.

Кристина смотолеви нещо и утихна. В огледалото за обратно виждане, Ема зърна, че тя се бе отдръпнала съвсем лекичко от Марк; беше толкова незабележимо, че никой, който не я познаваше, не би го усетил. Марк като че ли също не го бе забелязал. Той се взираше през отворения прозорец с разрошена руса коса и си тананикаше не особено мелодично.

- Намали малко, състезателке - каза Джулиън, когато някой зад Ема изсвири с клаксон.

- Закъсняваме - отвърна тя. - Представлението започва след десет минути. Ако някои хора не бяха решили, че „полуофициален" означава „полугол".