Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Защо ме наричаш „някои хора"? - попита Марк. - Аз съм само един човек.

- Странно - подхвърли Джулиън и отново се обърна, за да погледне напред. - На тази улица няма никого.

- Има къщи - изтъкна Кристина.

- Които до една са тъмни. - Погледът на Джулиън обходи улицата. - Не мислите ли, че е малко раничко всички да са си легнали? - Той посочи. - Ето го и театъра.

Имаше право. На известно разстояние пред тях Ема видя светлини, ярък неон и електричество, знак във формата на стрела: ТЕАТЪР „ПОЛУНОЩ". Холивуд Хилс блещукаше в далечината, сякаш поръсен със звезден прах. Всичко друго тънеше в мрак, включително и уличните лампи.

Колкото повече наближаваха театъра, толкова повече паркирани коли имаше от двете страни на улицата. Скъпи коли - БМВ-та, поршета, италиански спортни автомобили, чиито имена Ема все не успяваше да запомни. Намери едно свободно място срещу театъра и угаси двигателя.

- Готови ли сме? - Тя се обърна към задната седалка. Кристина й намигна, а Марк кимна. - Да вървим тогава.

Джулиън вече беше слязъл и отваряше багажника. Порови из купчината оръжия и стилита и протегна чифт тънки ножове за хвърляне на Кристина.

- Искаш ли ги?

Кристина свали презрамката на роклята си. Към сутиена си беше закачила един от своите ножове пеперуда, върху чиято дръжка проблясваше гравирана роза.

- Дойдох подготвена.

- За разлика от мен. - Марк взе двете ками и разкопча сакото си, за да ги втъкне в колана. След това вдигна ръка към гърлото си и докосна върха на стрела, който висеше около врата му.

Джулиън го гледаше безмълвен. Синьо-зелените му очи бяха тъмни, несигурни. По лицето му Ема разбра точно какво става в него: не беше сигурен дали брат му е готов да отиде там, където може би го грозеше опасност, и това не му харесваше, ала не виждаше друг начин.

- Добре - заяви той. - Оръжията да бъдат скрити, всички руни, които бихте искали да си добавите сега, нека бъдат на места, където никой няма да ги види. Постоянните руни, уверете се, че са покрити. Не можем да рискуваме да се озовем в ситуация, където бихме могли да бъдем разпознати от всеки, надарен със Зрението.

Ема кимна. В Института бяха сложили грим за прикриване върху парабатайската й руна и онази с отвореното око. Дори бе направила, каквото можа, за да скрие малките белези, които оставаха там, където някога бе имало руни.

Някои руни бяха постоянни, други - временни. Руната с отвореното око, която позволяваше на погледа да проникне през магически прах, беше постоянна, също като брачната и парабатайската руна. Временните руни изчезваха постепенно, когато силата им бъдеше изразходена - целителните иратцета например изчезваха с различна скорост, в зависимост от това, колко сериозно бе нараняването. Една руна за сигурна стъпка бе в състояние да издържи през изкачването на цяла планина. За възможно най-добри резултати в битка руните трябваше да са възможно най-скорошни.

Джулиън нави ръкава си и протегна ръка към Ема.

- Ще ми окажеш ли честта?

Ема извади едно етили от багажника и го прокара по голата му кожа. Сигурен удар, бързина и смелост. Когато приключи, повдигна косата си и се обърна, предлагайки му голия си гръб.

- Ако ги нарисуваш между лопатките на раменете, косата ми би трябвало да ги скрие.

Джулиън не отговори. Ема усети как се поколеба, а после ръката му я докосна невероятно леко по гърба, за да я задържи неподвижна. Дишането му беше учестено. „Нерви" -помисли си тя. Предстоеше им да се озоват в странна ситуация, а и се тревожеше за Марк.

Джулиън започна следващата руна и Ема почувства леко жилване, докато стилито се движеше. Тя се намръщи. Обикновено, въпреки че руните можеха да болят или парят, получените от твоя парабатай не боляха. Всъщност усещането бе едва ли не приятно - като да те обвият в закрилата на приятелство, усещането, че някой е запечатал своята отдаденост върху кожата ти.

Странно бе, че този път болеше.

Джулиън приключи и отстъпи назад. Ема остави косата й да се посипе по гърба и като се обърна, нарисува набързо една руна за пъргавост върху рамото на Кристина, под презрамката на роклята й. След това погледна към Марк.

Той поклати глава, както правеше всеки път когато му предложеха руна.

- Никакви руни.

- Всичко е наред - каза Джулиън, преди някой друг да е успял да проговори. - Той няма Знаци по себе си, освен руната с отвореното око, а тя е скрита с грим. Има нормален вид.

- Сравнително нормален - поправи го Ема. - Ушите и очите му...