Брандън Сандърсън - Душата на императора

Нощи! До това щеше да опре след доста време. Първата ѝ грижа щеше да бъде да изработи печат, който изобщо да успее да хване… Това щеше да бъде първата стъпка. И далеч не беше уверена, че ще се получи.

— И, разбира се, ще ми трябва камък на душата.

Фрава скръсти ръце и впери поглед в нея.

— Няма как да очаквате, че ще мога да го направя без камък на душата — каза Шай сухо. — Ако ми се наложи, мога да издялкам печата и от дърво, но задачата, която ми поставяте, и без това е достатъчно трудна. Камък на душата. И то — в големи количества.

— Добре тогава — съгласи се Фрава. — Но ще бъдете под наблюдение през целите три месеца. Под близко наблюдение.

— Три месеца ? — възкликна Шай. — По груби сметки, това ще ми отнеме поне две години.

— Имате сто дни — каза Фрава. — Всъщност вече са деветдесет и осем.

„Невъзможно“, помисли си Шай.

— Официалното обяснение за отсъствието на императора през последните два дни е, че е в траур по повод смъртта на жена си — обясни една друга арбитър. — От Фракцията на Славата ще предположат, че се мъчим да си осигурим колкото можем повече време след смъртта му. След като стоте дни усамотение изтекат, ще настояват Ашраван да се яви в съда. И ако не го направи, с нас е свършено.

„Както и с теб“, подсказваше тонът ѝ.

— Ще ми трябва злато — заяви Шай. — Удвоете онова, което сте си мислели, че ще поискам, и това ще бъде моето заплащане. Ще напусна тази страна богата.

— Имаш го — увери я Фрава.

„Прекалено лесно се съгласи“, каза си Шай. Просто прекрасно. Смятаха да я убият, след като приключи със задачата си.

Е, това означаваше, че разполага с деветдесет и осем дни да намери начин да избяга.

— Донесете ми летописите — каза им. — Ще ми трябва място, където да работя, достатъчно материали и всички вещи, които ми взехте.

Вдигна пръст, преди да са успели да възразят, и продължи:

— Не Белезите на Същините. Но всичко останало — да. Няма да работя три месеца, облечена в същите дрехи, които носех в затвора. И като се замисля — трябва ми и вана. Веднага.

На следващия ден, Шай — изкъпана, нахранена и отпочинала за пръв път, откакто я бяха заловили, — дочу как на вратата се почуква.

Бяха ѝ дали собствена стая. Беше мъничка — вероятно най-мизерната в целия дворец — и миришеше леко на мухъл. Бяха оставили стражници, които да я пазят през цялата нощ, разбира се, а и се намираше — доколкото можеше да прецени според онова, което си спомняше за огромната постройка — в едно от най-малко посещаваните крила; използваха го преди всичко като склад.

И все пак беше по-добре от килия. Макар и само малко.

Когато чу почукването, тя вдигна глава от старата маса от кедрово дърво, която изучаваше внимателно. Вероятно не бе виждала парцал от преди Шай да се появи на белия свят. Един от пазачите отвори вратата и отстъпи встрани, за да влезе застаряващият арбитър, Гаотона. Носеше кутия — две педи дълга и няколко сантиметра дълбока.

Шай се завтече бързо към него, с което си спечели предупредителния поглед на капитан Зу, застанал плътно до арбитъра.

— Стойте на разстояние от негова светлост — изръмжа той.

— Иначе какво? — попита Шай и взе кутията. — Ще ме намушкаш ли?

— Някой ден ще ми достави истинско удоволствие да…

— Да, да — каза Шай, пристъпи обратно към масата и отвори капака на кутията.

Вътре имаше осемнадесет печата на душата, с гладки, празни клишета. При вида им усети дълбок трепет. Вдигна един и го разгледа внимателно.

Бяха ѝ върнали очилата, затова вече не ѝ се налагаше да примижава. Освен това носеше облекло, доста по-подобаващо от онази опърпана рокля — права, червена пола до средата на прасеца и блуза с копчета. Височайшите вероятно щяха да сметнат дрехите ѝ за старомодни — в момента сред тяхната общност бяха модерни робите и увитите рокли в древен стил. На Шай, обаче, ѝ се струваха прекалено мрачни. Под блузата си носеше тясна памучна тениска, а под полата — клин. Никога не се знаеше кога ще ѝ се наложи да захвърли горния пласт дрехи, за да не могат да я разпознаят по тях.

— Камъкът е хубав — каза тя, все още загледана в печата в ръката си.

Извади едно от длетата, чиито връх беше почти толкова тънък, колкото игла, и започна да човърка печата. Този камък на душата наистина беше много хубав. Дълбаеше се лесно и точно. Камъкът на душата беше мек почти колкото тебешир, но не се трошеше на люспи като него. Можеше да бъде издълбан изключително прецизно, след което да бъде втвърден на огън, с белег на върха, и това щеше да го направи здрав колкото кварц. Единственият начин да се изработи по-хубав печат би било да бъде издълбан направо от кристала, но това беше невероятно трудно.