Брандън Сандърсън - Елантрис

Някога Елантрис беше красив. Наричаха го града на боговете: център на могъщество, просветление и магия. Посетителите разказваха, че самите камъни светят с вътрешна светлина и градът е пълен с чудни вълшебства. Нощем Елантрис сияеше като голяма сребърна клада и се виждаше от огромно разстояние.

Колкото и да бе величествен Елантрис, неговите обитатели не му отстъпваха. Те имаха блестящи бели коси, а кожата им беше в сребрист метален цвят. Елантрисците сияеха като самия град. Според легендите бяха безсмъртни, или поне почти. Телата им се лекуваха бързо и бяха благословени със сила, бързина и разум. Можеха да извършват магии с просто махване на ръката. Хора от цял Опелон се тълпяха в Елантрис, за да получат лечение, храна и мъдрост. Гражданите му бяха божества.

И всеки можеше да стане такъв.

Процесът се наричаше шаод. Трансформацията. Случваше се ненадейно, обичайно нощем, когато животът забавяше ход. Шаодът можеше да вземе просяк или занаятчия, благородник или воин. Когато това се случваше, животът на късметлията започваше отново. Той зарязваше предишното си съществуване и се местеше в Елантрис. Там, където можеше да живее в охолство, да управлява мъдро и да бъде почитан за цяла вечност.

Вечността приключи преди десет години.

Принц Раоден от Арелон се събуди рано сутринта, без да осъзнава, че е прокълнат завинаги. Той се надигна сънено и примигна на сутрешната светлина. През отворените прозорци можеше да види грамадния град Елантрис в далечината. Суровите му стени хвърляха сянка над малкото градче Кае, където живееше Раоден. Стените бяха невероятно високи, но зад тях принцът виждаше върховете на рухналите кули, които загатваха за изчезналото вече могъщество.

Изоставеният град изглеждаше по-мрачен от обичайно. Раоден се взря в него за момент, след което отклони поглед. Огромните стени на Елантрис бе невъзможно да се игнорират, но жителите на Кае се стараеха да правят точно това. Беше твърде болезнено да си спомнят красотата на града и да се чудят как преди десет години благословията на шаод се бе превърнала в проклятие…

Раоден поклати глава и се измъкна от леглото. Беше необичайно топло за толкова ранен час. Той не почувства никакъв хлад, докато се намяташе с робата и дърпаше въженцето за прислугата, за да си поръча закуска.

Още нещо странно. Беше гладен, много гладен. Направо настървен. Никога не закусваше обилно, но тази сутрин откри, че няма търпение храната да пристигне. Накрая реши да изпрати някого да провери защо се бави.

— Йен? — извика той в мрачните покои.

Нямаше отговор. Раоден се намръщи леко заради липсата на сеона. Къде ли беше Йен? Принцът се надигна и очите му отново се насочиха към Елантрис. Кае изглеждаше като незначително село в сянката на огромния град.

Елантрис. Масивна черна грамада. Вече не беше град, а по-скоро труп на селище. Раоден потръпна леко.

На вратата се почука.

— Най-сетне. — Раоден се приближи и я отвори. Отвън стоеше старата Елао с поднос с плодове и топъл хляб.

Подносът се изплъзна от пръстите на слугинята и падна на земята, когато принцът посегна да го вземе. Раоден замръзна, а металическото дрънчене изкънтя в тихия коридор.

— Милостиви Доми! — прошепна Елао. Очите й бяха ужасени, а треперещата й ръка се плъзна към коратския амулет на врата й.

Раоден понечи да направи крачка напред, но слугинята отстъпи уплашено и размаза парче пъпеш в бързината да избяга.

— Какво? — сепна се принцът. След това зърна ръката си. Скритото от сенките в стаята сега се виждаше на трептящата светлина от коридора.

Раоден се обърна и разбута мебелите от пътя си, докато стигна до високото огледало на стената. Зората вече хвърляше достатъчно светлина, за да огледа добре отражението, което се взираше в него. Отражение на непознат.

Сините очи бяха същите, макар и разширени от ужас. Но косата му се бе изсветлила от пясъчнокафяво до сиво. А кожата беше още по-зле.