Брандън Сандърсън - Елантрис

Принцът се подготви да посрещне евентуална заплаха, но мъжът не излъчваше животинския бяс, нито осакатяващата слабост на останалите. Беше висок и здрав, с проницателни очи на тъмнокожото лице. И гледаше замислено към Раоден.

Принцът въздъхна с облекчение.

— Радвам се да те видя, който и да си ти. Започнах да мисля, че всички тук са умиращи или откачени.

— Не можем да умираме — отвърна мъжът и изсумтя. — Ние сме вече мъртви, коло?

— Коло. — Чуждите думи и силният акцент му бяха смътно познати. — Не си от Арелон, нали?

Мъжът поклати глава.

— Аз съм Галадон, от суверенната държава Дуладел. Но в момента съм от Елантрис, царство на мръсотията, лудостта и вечното изкупление. Радвам се да се запознаем.

— Дуладел ли? — възкликна Раоден. — Но шаод засяга само хора от Арелон. — Той се наведе да изтупа изгнилите трески от себе си. Болката в натъртения пръст го накара да се намръщи. Беше покрит с мръсотия и противната воня на Елантрис вече се носеше от него.

— Дуладелци са със смесена кръв, суле. Арелонска, фьорденска, теодска. Имаме от всичко. Аз…

Раоден изпсува тихо и го прекъсна.

Галадон повдигна вежди.

— Какво стана, суле? Влезе ти треска на лошо място? То не че има хубави места за тая работа.

— Палецът ми! — Раоден закуцука по хлъзгавите павета. — Нещо не е наред. Спънах се и паднах, но болката не отминава.

Галадон поклати тъжно глава.

— Добре дошъл в Елантрис, суле. Вече си мъртъв, тялото ти не оздравява, както би трябвало.

— Какво? — Раоден се просна на земята до стълбите на Галадон. Пръстът продължаваше да го боли, също толкова силно, колкото и в мига на удара.

— Всяка болка, суле — прошепна Галадон. — Всяко порязване, охлузване, натъртване ще останат с теб, докато не се побъркаш от страдание. Както казах, добре дошъл в Елантрис.

— Как го търпиш? — попита Раоден и заразтрива палеца си, ала без полза. Толкова глупава, дребна контузия, но трябваше волево да спира напиращите сълзи.

— Никак. Или сме много внимателни, или свършваме като рулосите на площада.

— Площадът… Идос Доми! — Раоден се надигна и тръгна по уличката. Откри просяка в началото й, на същото място. Беше още жив… в известен смисъл.

Очите на момчето се взираха нагоре, а зениците му трепереха. Устните му мърдаха, но не излизаше звук. Вратът му бе напълно премазан и имаше дупка, през която се виждаха гръбнакът и гръклянът. Момчето се опитваше да диша неуспешно.

Внезапно Раоден реши, че палецът му не е толкова зле.

— Идос Доми! — Стомахът му се надигна и той извърна глава. Подпря се на стената на сградата, опитвайки да сдържи напъните и да не увеличи мръсотията на улицата.

— Този си е отишъл — каза равнодушно Галадон, след като приклекна до просяка.

— Колко? — Раоден млъкна, защото отново му се повдигна. Той се пльосна звучно в мръсотията, пое си дълбоко дъх няколко пъти и продължи: — Колко време ще живее така?

— Явно още не разбираш, суле — отвърна Галадон с тъжен глас. — Той не е жив. Нито пък ние. Затова сме тук, коло? Момчето ще остане така завинаги. Нали това значи „завинаги прокълнат“.

— Нищо ли не можем да направим?

Галадон сви рамене.

— Можем да пробваме да го изгорим, при положение че успеем да запалим огън. Телата на елантрисците горят по-добре от труповете на нормалните хора и някои смятат, че това е по-подходяща смърт за нас.

— И… — Раоден все още не можеше да се насили да погледне към момчето. — Ако го направим, какво ще стане с него… с душата му?

— Той няма душа — отвърна Галадон. — Поне така казват свещениците. Корати, дерети, джескер, всички религии са съгласни. Ние сме прокълнати.

— Това не отговаря на въпроса ми. Дали болката му ще изчезне, ако го изгорим?

Галадон се загледа в момчето. Накрая само сви рамене.

— Според някои, ако ни изгориш, отрежеш ни главите или унищожиш някак напълно телата, спираме да съществуваме. Според други болката ще продължи. Ще се носим безумно наоколо и ще изпитваме само агония. И двете възможности не ми харесват, затова гледам да се пазя цял, коло?

— Да — прошепна Раоден. — Коло. — Той се обърна, събирайки кураж да погледне към раненото момче. Голямата рана зееше срещу него. От нея бавно капеше кръв, сякаш течността стоеше във вените като застояла вода в локва.

Раоден изтръпна и докосна гърдите си.

— Нямам сърцебиене — осъзна той за пръв път.

Галадон го изгледа сякаш изказването бе напълно идиотско.

— Суле, ти си мъртъв, коло?

В крайна сметка не изгориха момчето. Не само че им липсваха средства да запалят огън, но и Галадон бе против.