Брандън Сандърсън: Легион: На една ръка разстояние

— Какво ли иска? — попита Айви, докато обикаляше около масата със скръстени ръце.

Днес бе вдигнала русата си коса на стегнат кок, прикрепен с няколко опасни на вид игли.

Направих безуспешен опит да я игнорирам.

— Брак по сметка, може би? — попита Тобиас.

Високият, чернокож мъж с изискана осанка вече си бе придърпал стол до масата, за да може да седне до мен. Носеше един от любимите си ежедневни костюми без вратовръзка и се вписваше идеално в атмосферата на ресторанта — кристални полилеи, тиха мелодия на пиано.

— Много жени имат очи за богатството на Стивън, но не и за способностите му.

— Дъщеря на магнат от бизнеса с недвижими имоти — махна с ръка Айви. — Червива е с пари.

След това се наведе до масата, впери поглед в сътрапезничката ми и добави:

— Сигурно дори не са ѝ направили впечатление сумите, които е платила за носа и бюста си.

Усмихнах се пресилено и се заставих да върна вниманието си към придружителката си. Вече бях свикнал с Айви и Тобиас. Разчитах на тях.

Но е доста трудно да се отпуснеш и да се насладиш на срещата си, ако халюцинациите ти също присъстват.

— Та… — започна Силвия, дамата ми. — Малкълм спомена, че си нещо като детектив?

След това ми се усмихна плахо. С младата жена, зашеметяваща в тясната си черна рокля и с блестящите си диаманти, ме бе запознал един общ приятел, който се безпокоеше за мен излишно много. Запитах се колко информация за мен бе прочела, преди да се съгласи да дойде на срещата.

— Детектив? — повторих. — Да. Би могло да се каже.

— Вече го казах! — отговори Силвия с леко писклив смях.

Айви подбели очи и отказа да седне на стола, който Тобиас ѝ придърпа до масата.

— Но, честно казано — продължих аз, — думата „детектив“ сигурно те оставя с грешно впечатление. Просто помагам на хората с по-специфични задачи, с които самите те не могат да се справят.

— Като Батман! — възкликна тя.

Тобиас изплю струйка лимонада и опръска масата — макар че Силвия, разбира се, нямаше как да го види.

— Не… съвсем като него — отговорих.

— Просто се шегувах — каза Силвия и отпи отново от виното си. Вече бе напреднала доста с чашите като за човек, който едва е започнал да вечеря. — С какви задачи им помагаш? Математически задачи? Или свързани с работата им? Или с личните им проблеми?

— Да. И трите. Че и повече.

— Това… не ми звучи особено специфично — заяви Силвия.

Имаше право.

— Трудно е за обяснение. Специалист съм, но в много различни области.

— Като какви например?

— Всякакви. Зависи от проблема.

— Крие нещо — намеси се Айви, все още скръстила ръце. — Казвам ти, Стив. Иска нещо.

— С всички е така — отвърнах.

— Какво? — намръщи се Силвия, докато келнерът с платнена салфетка, преметната през ръката, отсервираше чиниите ни.

— Нищо — отговорих аз.

Силвия се размърда на стола, после отпи още веднъж от чашата си.

— Говореше на тях , нали?

— Значи все пак си осведомена за това.

— Добре е да внимава човек. Има какви ли не психопати на света.

— Уверявам те, че всичко е под контрол. Виждам неща, но съм напълно наясно кое е истинско и кое — не.

— Внимавай, Стивън — предупреди ме Тобиас. — Навлизаш в опасна територия като за първа среща. Защо не обсъдите архитектурата вместо това?

Улових се, че почуквам с вилицата в ръба на чинията, и спрях.

— Тази сграда е проектирана от Рентън Макей — продължи Тобиас с типичния си тих, успокояващ тон. — Забележи колко отворено е помещението — подвижни елементи и геометрични шарки, които се разгръщат нагоре. Могат да преподреждат интериора всяка година, като по този начин го превръщат в заведение, което е наполовина ресторант и наполовина — инсталационно изкуство.